И така, с гипс и вече леко поизтръпнал задник от лежане, пожелавам много години щастлив живот на Миленчо.
Мляс!
За 32, Коледа и Нова Година
02
Dec
Нещо нямам вдъхновение да пиша тук. Всичко си върви, спомени, приключения си се трупат, но някак си остават в сърцето и ума и не искат да си излизат от там.
С едно подобаващо закъснение го поствам това, но то носи заряда да рождения ми ден, за който Иван и Елена Политйонови бяха чудесни, любезни и търпеливи домакини; Коледата, която беше съчетание от семейно напрежение, семейна любов и уют; и новата година, която беше от типа “три дни яли, пили и се веселили” (и тя беше някак семейна с мириса на домашна храна, супи, банички и т.н., но и с любимата ми обща трапеза преди 12 и четенето на новогодишни късмет. Мандрица!).
Та какво събра всичко това в едно? Лунтик.
Едно епизодче на детски, руски анимационен филм за Лунтик и неговите приятели. Първо там като основен саунтрак върви една от най-любимите ми коледно-новогодишни песни, с която се персонифицирам, a именно “В лесу родилась ёлочка“. (Клипчето пресъздава какво се пее в песента “В гората се родила Еличка”, в обши линии се възхвалява красотата на Еличката, която е зелена винаги и колко радост донася тя в някой случаи. За да не отварям нова скоба другата ми любима песен е тази). Филмчето е посветено на събирането за първи път на всички да празнуват празниците и как искат да си имат елха и се вълнуват около нейното украсяване. Чичко бръмбър намира в гората перфектната елха и макр всички да искат да я вземат в къщи Лунтик се опитва да я спаси, да не я отрежат. В крайна сметка успява, а и всички остават доволни. Та от една страна защитава своите желания, но по начин всички да са доволни, нещо което и аз опитвам да правя. Та така- семейния дух, добротата и наивитета ме върнаха към топлината и вълшебството от изминалия месец, от моят месец.
Ето го и симпатичният Лунтик и неговите приятели.
Топли парчета за студени дни
18
Oct
Октомврийската ми музикална колекция, която ме сгрява с някаква лятна слънчевост. Поне аз си намерих едно едночасово слънчево настроение, кой знае и някой друг може да се сгрее частично или изцяло.
Може да изтеглиш нещата от тук.
Букурещ през октомври
18
Oct
В последните няколко години видях много места, на които исках да отида като Финландия, Норвегия, Англия, Канада, Португалия, Чехия и т.н. и в един момент ми се появи желание за по-близки, но също така непознати дестинации. Чистото желание за пътуване, а не очакването да бъда изненадана бяха водещите. И така, една конференция в Букурещ се оказа добър повод да видя Румънската столица и да се върна в Румъния след далечната 1995. Да съм честна нямах големи очаквания, но ентусиазъм и желание, както си му е редът винаги имам що се отнася за пътуване. Малко неблагоразумно избрах нощен влак, но и да съм честна опциите да се стигне до Букурещ от Пловдив не са много…всички минават през София или Русе, с влак или рейс…като се изключат вариантите кола или самолет.
Международно гише „Рила” ме впечатлиха със своята настоятелност да запазят социалистическото отношение към клиента живо, както с бързината, любезността и желанието да ти съдействат. Естествено бяха достатъчно мили все пак да ми продадат билет, не че това не им е работата. Колкото и да е парадоксално, по принцип можеш да си купиш билет в спално купе за на отиване, но това е невъзможно за на връщане (дори и да си закупиш билета от Букурещ). Причината е , че спалните вагони са само във вагоните продължаващи за Украйна и Русия. Все пак, нещото за което съм благодарна на пловдивското бюро, е че все пак намериха начин да ми запазят спящо място и за на връщане. Така и не разбрах нищо от системата им, но поне като си тръгвах от бюрото вече бяха достатъчно мили.
Бях в Украинския вагон, където е старо, вехто, с опит да се запази някаква чистота.
Никой не говори английски („Не дуйо ханглийски” е отговорът, които получих на въпроса „Do you speak English?”). Билетите и паспортите ви се прибират, но после поне единият ви билет ви се връща…Малко е гестаповска работата и любезността е условно понятие. Поне аз на отиване бях с един македонец в спящите места, което не беше комфортно. На връщане бях с приятна млада украинка с нейното детенце. Странно за мен на връщане ме питаха дали говоря украински, казах че говоря руски. С руски може да се разберете, но гърленото им произношение е стряскащо и не много разбираемо, ако не си му свикнал.
И така рано сутринта Букурещ- последните наистина горещи циганско-летни дни. Организаторите успяха да уредят да се настаня толкова рано (около 7), което ми позволи да поспя и да имам цял ден за разглеждане. Най-близо ми беше „дворецът на Чаушеско” или днешния Парламент. Четох, че е втората по големина сграда в света, след Пентагона и че е построена на 80-90 процента. И никой няма да изненадам, ако кажа, че е огромна. Вървиш около нея два три километра и тя пак е там, оградите са си пак в перспектива. Около нея има други грандомански сгради, които добре се вписват в малоумността на постройката. За мен беше интересно, но и едновременно печално някак, с повей за едни времена, в които размахът на партията не си е поплювали и грандоманията и позата са доминирали. Все пак са създали интересна туристическа атракция- факт. Факт беше и огромната детска площадка в градинката пред „двореца.” Въобще Пътищата и детските площадки са им хубави в Букурещ. Другото, което много ми хареса е тяхната централна детска градина- тройно поне по-голяма от пловдивската, с невероятен дух и много хора препичащи се и излегнали се по поляните. Много пейки, огромно езеро с лодки, зеленина и спокойни хора. Попаднах в градината по залез и беше много приятно да видя как цветовете на нощта се прокрадват по небето, а златистото на залязващото слънце се отразява във водата и се процежда през есенните цветове на дърветата.
Вече нощната ми разходка достигна до същинския център на града- със сградите на университета…. Тук намерих едни много приятни графити върху шкафовете на уличните търговци на книги. Графитите пресъздаваха по забавен начин динамиката на градския живот в Букурещ- самоиронично, закачливо и с намигване.
Преди да си тръгна също разполагах с още почти цял ден за обикаляне. Времето вече беше мрачно, начумерено, студено и валящо. Все пак се стоплях от компанията на една италианка, живееща в Истамбул и един от организаторите на конференцията- румънец, който пое ролята на наш гид. Независимо то студа и леката треска, която имах смело обикаляхме града, който има много лица- рушащи се красиви стари сгради (в някой от тях заселили се цигани) в самия център на града; реновирани същите сгради, които ти дават идея защо градът е бил наричан „Париж на Балканите.” Една интересна румънска архитектура, която се е вплела малко бутафорно в масовото комунистическо строителство, малки приятни църквите. За мое учудване Румънците са много религиозни…църквите им бяха не само пълни, но и с изключително поддържани стенописи, дърворезба и интериор. Като харектеристика на града не мога да не спомена и жиците, който са много, навсякъде, но скоро ще бъдат вкопани.
Като съвет- не подценявайте града, хората, заведенията, магазините, музеите и градините му. Мен ме завладя не с изключителността си, а с разнообразието и противоречивостта си. Чисто практично- за българи не е скъп град. Цените са леко по-високи от тези в България. Едно от местата, които се радвах, че посетих е Музеят на румънския селянин (да не се бърка с Музея на селото), който се помещава в сградата на бившия музей на комунизма. В подземието му се пази малка част от експозията на стария музей, в която преобладава акцентът върху Ленин. Останалата част се опитва да е по-интерактивна, което на места е доста успешно постигната, но не и навсякъде. Например има внесена на втория етаж цяла дървена къща. Покривът е на половина открит и можеш от една стълба да видиш помещение от дома, което по принцип е скрито.
В заключение: искам още от Букурещ и смятам пак да отида там, за да се порадвам на противоречивата му същност.
П.С. снимки скоро 
Инеада или Искате ли на плаж мили деца?!
28
Jul
Ъхъъ…така и се навих да отида до Турското черноморие (Karadeniz). Тръгнах с представата за необятни и пусти плажове, а се натресохме на курорт с цялата му прелест, пазари, мръсотия (повече от колкото можеш да си представиш) и независимо от това си тръгнахме с желанието за пак и с моментното усещане, че ни хареса… Трима Стрелци не е единственото обяснение, мястото е красиво по особен си начин, екзотично по друг и приятно по трети. В четвъртък се сформирахме малък боен отряд от трима доброволци да поемат изследователска мисия, включваща препичане по девствени плажове и разузнаване на İğneada (Инеада). В петък тръгнахме ударно…с бири в Конюшните на царя, забравяне на някой важни неща: моят паспорт и картата за магистралите в Турция (все пак се усетихме още в Пловдив) и по живо по здраво, заредени с кекс, гръцка мусака и „щастливо отгледани” домати потеглихме. Пътят не мина баш в смях и закачки заради нощното пътуване. От една страна ми се спеше много, а от друга исках да не оставям шофьорът да се справя сам. Положението стана доста необичайно в Турция. Колкото повече наближавахме Инеада и навлизахме в Странджа, толкова повече завоите, наклонът и странният ъгъл на пътя придаваха едно усещане за пълна неориентираност и каране едва ли не в нищото. Когато вече се разведиляваше, небето беше в червено, а музиката Massive attack (Teardrop) се изсипахме с облекчение в центъра на Инеада.
Морето беше там…но многото боклуци, спящите хора в коли или просто кой къде сварил ни смутиха и искрено отвратиха. С усещането, че нито минута не искаме да сме на такова място взехме да търсим края на селото, от където да поемем за пустите (както си мислихме плажове). Стигнахме до края на селото, където ни очакваше езеро, което се влива в морето, с лодки, щъркели, чапли, жаби- красиво по изгрев, ако игнорираш отново боклуците. В далечината не се виждаше краят на пясъчната ивица, но път по който да мине кола нямаше. Решихме да пробваме през планината и да издирим път, който да слиза до крайбрежието. Вече минаваше 6 сутринта, батериите ни падаха осезаемо, но ние започнахме офроад пътешествие, следвайки табели водещи към някакви голю-голю….Интуитивно искахме това да означава плажове, но ивицата не се показа и се озовавахме на черни пътища с големи дупки или просто пресечени от голяма река. Изтощени от издирване на път водещ до морето, взехме единственото разумно решение- да починем. Извадихме спалните чували и шалтетата и се изтегнахме на една полянка, сред почти лунен пейзаж. Аз бях събудена от останалите двама члена на екипажа, който пък на свой ред били притеснени от прииждащото голямо стадо от крави с тракащи хлопки. Не ми се ставаше защото много ми се спеше, но все пак се налагаше… беше едва осем. Взехме решение да не обикаляме сляпо из планината, а да се върнем до селото, да оставим колата на края му и да плажуваме на доста по-чистите плажове извън него. Искахме да видим и да ли има къде да опънем палатки там. Група от дървета в далечината изглеждаха удачни, но така и не ги проверихме преди свечеряване. Водата беше топла и изключително спокойна, но около 12 по обед, вече ни се искаше да избягаме от парещия пясък и слънцето. Отидохме към центъра, като по пътя попаднахме на големия седмичен пазар в събота. Богат, екзотичен и шумен. От плодове и зеленчуци, очила Гучи, дрехи и пиленца, до плазми. Отново се върнахме на централния площад, който беше вече много жив и изглеждаше някак по-чист. Паркчето преди плажа беше все така мръсно, а сенките на дърветата заети от различни по възраст и пол хора. Въоръжени с по една студена Efes и ние издебнахме една сянка и се шмугнахме там. Лениво наблюдавахме плажуващите- цветен колорит от дрехи и различна степен на религиозност и спазване на традициите. Плажното облекло на жените беше от къси панталонки и половинки бански, до шушлекови широки панталони, туника и шапка за косата. Някой от мъжете се къпеха с тениски или потници. Много семейства (8-9 човека) също бяха заедно на плажа…под един чадър (с нормален размер). Втората ни бира беше съпроводена с току що изваден от фурната хляб и кокошка с малки пиленца бродещи около нас. После се поразходихме и видяхме доста интересни заведенийца около плажа. По пътя решихме да си разделим още един Efes, което последва още един и двата изконсумирани на сянка пред самия магазина, седейки на бордюра. Никой нищо не ни каза и не е имало странни погледи. Това ми хареса, независимо че поведението не ни беше много уместно за Турция никой не ни притесни. Единственият мъж измежду нас тримата прояви здрав разум и ни спря да вземем още една бира. Върнахме се на плажа, където бяхме зарязали чадъра и кърпите си и те си бяха непокътнати. В сенките на дърветата имаше разпънати палатки и микробучсета, които бяха на турски семейства устройващи си пикник през почивните дни…доста колоритна гледка. Случайно намерихме тръгващи си турци и заехме тяхното място под сянката с нашата палатка. Около нас се носеше миризма на скара и лека турска музика. Около палатката подскачаха значително количество жаби, а небето беше пълно със звезди.
Вторият и последен ден започна с бира и вълни. По обед събрахме багажа, накупихме си хубав турски хляб и гевречета. Пийнахме турски чай и кафе в едно много приятно семейно кафе-ресторант, където домакинята дори ни почерпи курабийки.
Така с неясно за мен доволство си тръгнахме от Инеада и нейните плажове. Не знам защо но, бих се върнала пак, за да намеря вече наистина пустите и надявам се чисти плажове.
Още един разказ тук
и снимки тук
x2
21
Jul
Учудващо за самата мен излязох два пъти след български филм с весело чувство и удовлетворение, не с патриотична гордост, а с едно усмихване, което се дължеше на радостта, че то е живо, че умее да се шегува и да изглежда освободено от клишетата на драматизма и претенциозните послания.
Самоиронията на „Мисия Лондон” не ми подейства добре, зад иначе уж вселия сюжет се четеше неудовлетворението, че си от една ориенталска сбъркана държава. Не ми беше забавно. Не казвам, че не е част от нас, но това не е всичко. Пародийността на филма беше това, което ми остана като акцент, макар в него да имаше и много добри неща- камера, повечето актьорска игра…сценарият на места.
Абсолютно целенасочено избягах и от новото българско кино със социални послания или опити за „справяне” с „противоречивото” ни минало. Не, благодаря. Достатъчно са бакиите на настоящето, за да се ровя в миналото. Приветствам новите прочети на социализма и опитът да се разбере това време, но все още съм скептична до колко ние и българското кино могат са се справят интелектуално и трезво с тази задача. Може да греша. Все някога ще видя излезлите в последно време филми, но за момента имам нужда от свежи, летни и забавни неща. Това получих от „Love.net” и „Лора от сутрин до вечер.” И двата много сполучливи в избягването от затворения комплекс на българщината и поставящи действието извън национални рамки без претенции за решаване на глобални проблеми. Пресъздаването на сега, без размахване на пръст и с егзистенциалната наслада от модерните пороци и противоречие, това е което ми хареса. И в двата филма визията е много добра. Особено в Лора, където липсата на истинско градиращо действие се компенсира с динамика и смесицата на визуални средства (видео, фотография, анимация…). Не ми липсва нищо в този филм, а най-вече не ми липсват претенциите. Забавен и истински, до степен да е и малко документален за един активен градски човек. Това не е филм, за „разбирачи,” а за разпускане. Консумирай в добро настроение!!! (Миленита е сладурана, а пу за мен пощальонът-златар)
Love.net ме спечели с диалозите и изключително приятното чувство за хумор, деликатно вмъквано къде ли не, както с паралелните сюжети и цялостната визия на филма. Това беше и първият български филм (след златните времена на бг.киното), който гледах и ми хареса. Да съм честна, не вярвах сама, че български филм може да ме остави толкова доволна. Не е велик, но е добър, което след поредица разочарования („Полет с Русинант”…грррр, „Бунтът на L”- по-го биваше) ми дава надежда, че нещата ще се раздвижат и ще се правят повече филми, за да разпознават себе си някъде там и разбира се, за да се забавляват хората, но без да затъпяват. И така, колкото повече, толкова повече.
Едноооо по много пъти
18
Jul
След първият ми фестивал едното продължава да ме преследва
-първи Джулай за цялата ми житейска история се съчета с първо море за годината- на Карадере, където всичко в хубаво, времето няма значение, а спокойствието, безгрижието и релаксът са константа. Може да има много по-красиви места (макар, че и Дерето си е чудно), но заредеността на това място със спомени, и цялостното му въздействие, каращо те да се изключиш, са завладяващи. Така, че дори и да е два през нощта, пътят да е станал на кал до колене, това не изглежда проблем, защото знаеш, че тук всичко е наред и не се учудваш, че шофьорът си подсвирква, докато маневрира сложно и почти на магия успява да преодолее всичко, без да затъне ни веднъж. Слънцето може и да беше срамежливо и да се показа, зад огромния облак приличащ на планина чак след 2 часа от изгрева си, но това не беше важно. Водата беше топла, чашите пълни, а бутилките скоро изпразнени. Всяка година мястото става все по-пълно с нови хора, който са го открили…а аз ставам все по-голям егоист и искам да остане неоткрито от още други.
- леконравността на лятото поднесе и кулинарни изненади, водещи до вкусването на за първи път от много време на нещо следако-кисело-солено, с пълна лъжица страст.
- For first time in a history, не заваляха мъже а се състоя жадуваната, бленуваната и отдавна чаканата Първа тридневна сватба в живота ми. Която си беше точно както ги описват в приказките: три дена яли, пили и се веселили. Айляк, безхаберие и нежелание (съчетано с невъзможност) да бъдеш нормален. Градиране на пороците до степен константа…Йони и Елена, благодаря за смелостта и лудостта да го направите…КМ, Йони и Льонка are the best!
Лудостта на тридневните гуляи откриват скрития Чък Норис във всеки един от нас, така и аз реших, че май мога да се пробвам да подкарам 200 килограмова Yamaha…Благодаря на лудостта на собственикът му, да ми даде тази възможност…и така за първи път карах мотор (да сме точни направих едно не голямо кръгче, суркайки крака отстрани, за да държа мотора изправен, и обърквайки газта със спирачката, което доведе, до падане на мотора и мен…и двамата сме добре:) все пак си се брои за каране). Чувството е страхотно и да си кажа нямах никаква идея как точно се случи, но усещането да сбъднеш една своя мечта си е много яко…Адриналинът от това да си на мотор, залезът да се случва, вятърът да те милва ме караха да се опиянявам от мигът.
Сбъдването на нещата, който мечтаеш да се случат не спряха с вълнуващото моторокаране, последвано от приятно моторовозене из КМ и малко офроад из близки коларски пътища. Небето винаги ме е вълнувало с планетите си, звездите, цветовете, необятността и неразбираемостта си. За това исках да го видя през телескоп, нещо което до сега не ми се беше случвало. Благодарение на Спасчо видях кратерите на Луната, която в целия си блясък се беше издула до пълнолуние.
Чудесни още неща видях и преживях на КМ, но каквото е било там, там и си остава. А Вени и Ники, подкрепяни изцяло от кошмарен дъжд и градушка, пренесоха целия айляк от КМ в Пловдив, което направи една предрешена вечер, клоняща към банята, здравия сън и неконсумирането на алкохол, да си смени премяната. В смях и закачки отново забравихме къде сме, дрехите останаха снощните, а приятността на това да си с толкова чаровни хора те усмихва и то много. За протокола: Вени е the master of сандвичите. Идея си нямате колко са вкусни.
Както се вижда лятото ме е обхванало изцяло. Бризът е в умът ми, който все иска да айлякува…случките си се случват… дрехите са все по-малко, по-леки…а питиетата студени и в неограничен брой.
ихууу
Първият ми фестивал
06
Jul
Loop Elevation Festival Разлог, 2011
Колкото и да беше несигурно всичко свързано с посещението ми на първото (може да се окаже и единствено) издание на фестивала Loop Elevation все пак се случи (не така, както повечето присъстващи очакваха).
Всичко започна с едно ранно ставане и пътуване с прозявки. Трябваше да се стигне до Банско, да се настаним, да починем (евентуално), да намерим начин да се придвижим до Разлог и да си вземем билетите. Да, тръгнахме трима за фестивал, но все още без да имаме билети, а около тяхното получаване нещата бяха обвити малко в мъгла и доста телефонни разговори.
От опит знам, че най-лошото в подобни случаи са нервите и за това реших да съм спокойна, независимо какво се случва. Хотелчето ни се оказа по-далеч от колкото предполагах, на самия край на Банско, което си имаше и предимства (и да си кажа, макар да настоявах да сме на палатки…въобще не беше лоша идея да имаш удобно легло, топла вода и приятна атмосфера).
Както беше тръгнало от самото начало с вземането на решение да ли да се ходи на фестивла, многото уговорки как, с кого, за колко дена и т.н., така в несигурност и с колкото се може по малко напрежение си продължи всичко. Радвах се на идеята за безплатни маршрутки от Банско до фестивала, които тръгваха на много места и ключови хотели, но нещата не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Маршрутките или не минаваха, или прелитаха покрай нас…Трябваше да хванем предпоследната такава, но така и не се появи. Последната и нея я изпуснахме, защото прелетя и в крайна сметка по някаква магия от един хотел ни извикаха някаква маршрутка с 4 празни места, точно колкото ни бяха необходими.
Фестивалът…хора, жега, планини и музика. Билетите ни бяха все още на „около 30 километра от Разлог” и макар част от приятелите ни да бяха вече вътре, подгряващи или разхлаждащи с облаци…ние все още не можеше официално да стартираме фестивала. След почивка и разхлаждане с бири, дойде и нашият час. Влизането не беше кошмарно, имаше добра организация, а и потока от хора се разпределяше добре. Получихме си гривните и попаднахме на огромния фестивален терен с множество барове, фен магазини, рекламни павилиончета, шарени хора и Музика…Еуфорията, слънцето, вятъра, хората и случващото се наоколо правят спомените ми смесени и малко размити, но усещането за едно ведро и изпълнено с усмивки и танци настроение се е запечатало дълбоко плюс няколко акцента: Stereo MC’s, Morcheeba, Parov Stelar и електронна музика.
Stereo MC’s – да съм честна, бях забравила, че вече съм им била на концерт и колко магнетично-танцувални и безкрайно вдигащи са. Беквокалистките са фурии, а Rob Birch си е създаден да подлудява тълпите. В 5 часа и нататък, хората вече не бяха просто „подгряти”, а направо екзалтирани от ставащото. Искаше ми се да бяха по-назад в програмата, за да може този дух и енергия, който носят да можеше да се разнесе с още по- голям трясък.
Morcheeba – застъпиха след тези приятни хора и задачата им беше лесна- да поддържат духът…и те го направиха по своя мелодичен магичен начин, водени от кадифена визия и глас. Съчетано с игнорирането на Golden Circle-а или там както организаторите бяха нарекли мястото пред сцената, запазено за разни „специални хора.” Накратко от групата призоваха хората да прескочат загражденията, за да бъдат пред тях, а не далече от тях. В началото всички се колебаеха. После поканата беше повторена, но вече добавяйки, че организаторите също били съгласни с подобни действия. Проблемът беше английския. Охранителите, облечени в портокалови на цвят блузки, така и не разбраха какво става. Групата призова да им се преведе на „момчетата в оранжево,” но погледнато реално това също нямаше да има ефект. В крайна сметка, без размирици и с много сияещи от нарушаването на статуквото на богопомазания кръг хора, пространството беше запълнено, а тълпата още повече заобича Морчиба. Съчувствам на хората седящи си спокойно в кръга, но фестивалът си е фестивал и мисля, че там всички трябва да са равни. Ето публикацията в лицето-книга на профила на групата „VIP sections at the front of concerts make no sense. It spoils the vibe for the fans and for the band. Ask any act, they will say the same. That’s why I got folks to jump the fence at the Elevation Festival in Bulgaria yesterday. I give the middle finger to organisers who charge extra for the so called “Golden Circle.”Въпросния „middle finger” беше размахан и по друг повод, който за мен развали много от емоциите ми и благоговейния захлас от музиката на Морчиба. Вокалистката Skye забеляза момиче показващо среден пръст и призова не само всички да насочат този знак към провинилата се, но и самата тя раздаде завиден брой средни пръстчета, показвайки предназначението и мястото на всяко едно от тях. Защо, бе моме,…трябваше да спреш до масовата екзекуция, без и ти да си цапаш пръстчетата.
Hurts, поради нужда от почивка храна и намирането на по-приятни занимания (разбирай скачане под звуците на електронна музика) си останаха извън фестивалните ми усещания. Parov Stelar, като чийто фен не бих се причислила, ми станаха доста симпатични, но вече все повече ме влечеше към силни бийтове, разноцветни лазери и вибриращи колони. Краткия ми сблъсък с хип-хоп сцената, където задаваха екзистенциалния въпрос „Готови ли сте да убиваме малки деца?” (бел.ред. WTF?!) ме отказа напълно и завърших с потапяне в електронните звуци. DJ Стивън е велик.
Парти рейсът (бел.ред. тук авторът има в предвид градския транспорt извозващ хората от фестивала между Банско и Разлог) внесе още настроение и спомени и беше причина да се запознаем със „софийските тарикати” (бел.ред. рядко свестни и приятни софиянчета, и въобще хора) и да прекараме около час и половина пред магазин за хранителни стоки в обмен на думи, храна и алкохол.
Вторият фествивален ден, както всички вече знаем нямаше. То и нашите билети си бяха само за първия (и единствен), но се бяхме навили да се пробваме да влезнем и за втория. Вместо това опознахме Разлог и той ме спечели с чистотата, подредеността си, зеленината и ПАРКА. Последният е наистина разкошен и скучаещите, изтрезняващите и незнаещи какво друго да правят фестивални деятели го направиха в една приятна младежка среда.
В заключение с радост бих пробвала и Elevation 2012.
p.s. За момчето, което си пада по момчета биволи нищо няма да кажа освен, че ми липсваше, но и че си поскача прилично седмица по-късно в Румъния.
Който иска още снимки ТУК