RSS
 

Archive for the ‘пътувания’ Category

Високо ниво на промилите в кръвта, вещае Октомври

09 Oct

Лятото някак си неусетно мина, то не че и годината вече не се изнизва полека-лека,  ама някак започващите студове съвсем се опитват да ме отрезвят от летните ми емоции, от слънцето, от соленото море и постоянното желание да се прави нещо, да си с някого, да сте някъде.

Септември се измъкнах успешно от апатията на усещането за отминаващо лятото, като казах здравей и чао на най-любимото ми диво място в България, където морето и планината се срещат, времето спира, а лежерността на битието отмества всякакви тегоби. Тогава и започнах да трупам промили алкохол в кръвта, за да ме топлят през зимата. Освен това се посветих на трепетно чакане да видя делфини….и на формиране на мисъл форми, за да се случи…и точно когато вярата беше разколебана- те се появиха. Като бонус тракчета се появяваха приятни и весели нови хора, лебеди…малко отровно змийче, което въпреки фобията ми към всички змийски твари, не ме изкара от лятната ми летаргия. Наядох се на корем с прясно извадени от морето миди…празнувах шеметен рожден ден и въобще не оставях лятото да си отиде, въпреки лекият дъжд, който доведe след себе си и една приказна дъга.

karadere_2 karadere_3 h-DSCF6625 karadere h-DSCF6606 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

WP_001864Алокохоли в кръвта продължих да трупам и извън пределите на милата ни родина. Съдбата ми на млад учен, ме отведе не къде да е, а на конференция в Париж, която се провеждаше не къде да е, а в Сорбоната (представяш ли си :) ). Тук се срещнах с мили приятели и намерих други…сред които и двойникът на Моби, а може и самият Моби да е бил. Опитах изключително вкусно тибетско кисело мляко, затворих френски бар…вървях пеша из Парижките улици (метрото затваря в 1.30), но съпровождана от приятна компания. Спах в хостел с изглед към Айфеловата кула.  Участвах в състезание за представяне на бели вина…дегустирах поне 8 различни бели, червени, пенливи, розе и т.н. вина. Пих вино и уиски от бутилката със световен научен елит, на брега на Сена, с изглед към катедралата Нотрадам до ранни зори (само аз си знам как не си изпуснах полета).

Media-44888-picЗа септември се справих успешно с борбата с настъпващата пост-лятна-апатия. Замислила съм да продължа и през октомври с пълна сила. Вече бях гид на Jazz фестивал, където музиката и организацията, задоволяването на малките капризи на музиканти и тръпката да си зад сцената, свършиха работа на алкохолното опиянение. Не ме разбирайте криво…не съм се въздържала, но някой емоции не е хубаво да се смесват по много. За Jazza, ще запомня отправеното ми неприлично предложение от един барабанист и намирането на един приятел в лицето на кубински пианист. А, и медийното ми участие като преводач на пресконференция.

Истинската промилова експлозия обаче се състоя на сватбата на Вили и Ико. Предишната вечер ергенското парти (радвам се, че аз и няколко други жени бяхме допуснати) беше малко в естетиката „детски рожден ден”. Но по един забавен, нахилен и малко завоалиран начин. За това пък, сватбата започна ударно. Две бързи ракийчета около 9 и нещо сутринта (Тначи, благодаря за любезната и весела компания). Следва вземане на булката от Кричим…Никакви клаксони по целия път до Пловдив!!! Добре, че Таня по някое време се включи, за да разведри атмосферата.  После направо и без много заобикалки, но с нежен съпровод на инструментална музика, младоженците си казаха по едно да, бяха поснимани много за спомен и дружно се отправихме към същинската- за гостите част, а именно- яденето и пиенето. Добре де, и песните, и танците, и веселието. По първата и последните две категории се раздадох аз…моите приятели също. Ице, благодаря ти, че сподели едно Underworld-че   с мен, въпреки неапроприатността на случая, но пък беше весело, да си поскачаш на собствената сватба :) . На мъжкото и женското пиле, с които се наложи да играя, искрено се извинявам, но традиции, порядки и прищевки, не могат да се борят лесно. Независимо абсурдността на ситуацията, на това да подскачаш с тава с тези създания, натруфени с палачинки и какво ли още не, това беше забавно, защото беше направено за приятели и беше извършено с други приятели. Усиленото трупане на промили, които да ме топлят за идващата зима, беше повече от преизпълнено. Мъглата в спомените не пречи на радостното усещане, че това беше прекрасен ден, а младите влюбени изумително хубави и щастливи. Наздраве!

h-DSC_6330

 

I Feel You

13 May

Depeche Mode за втори път… Звучи да съм изключително голям фен, но совите не са това, което са. Безплатните билети бяха стимулът, а и аз не се дърпах. Иначе имах противоречиви спомени от концерта от 2006, когато не успях да видя почти нищо от терена от ставащото на сцената, озвучаването и екраните бяха зле, но все пак бях завладяна от енергията на множеството екзалтирани хора. Сега концертът беше добър повод да се съчетае с едно отдавна желано посещение на софийско-установени приятелчета. След малко колебание и гузна съвест реших да пропусна изборите в неделя, денят на концерта, и да изкарам едни малък уикенд в София (това с гласуването по местоживеене е голям шит!).

Независимо плановете да се видя с отдавна липсващи ми приятели, това не се реализира напълно, изборите бяха причина повечето да са си по родните места, а някой дори в далечни места на света, ама не заради изборите (ГЕноооо!). Но за това пък Лекендата беше наш домакин, осъществи ни VIP pup crawl, споделихме гурме обяд и въобще се радвам, че се видяхме за повечко време, защото си липсва.

Съботният ден за размисъл беше слънчев, айляшки, туристически, лежерен и пиянски. Обожавам един китайски магазин в една уличка около Женския пазар в пресечка на Пиротска. Държах да си накупя разни китайски неща за готвене, които са на супер цени и няма начин да ги намериш някъде в Пловдив (примерно оризови кори за пролетни рулца за 1, 20лв.).  Така се озовах в този за мен екзотичен квартал на София. Винаги съм идвала в делнични дни, но събота около 18, мястото се оказа малко по-така. От пазара не беше останало много, сред затворените сергии беше опънат битак, съмнителни елементи всякакви.DSCF2741 (Показах на Милен любимите ми арабски  магазини (в който сам, да си призная ме е срам да влизам) и за мен най-яката чешма на площадчето до Халите, но там сред насядалите хора и екзотичните братя африканци, тя не работеше и изглеждаше по-малко яка, но аз харесвам охлювчетата, змиите, пеперудите, птичките, надписите по нея (дано я пуснат, че така ми е леко тъжна). Решихме да наминем в Халите, където не устоях на едно брауни и за да бъдем ексцентрични си взехме маслини, които чоплихме почти като семки. За информация: ако ви се ходи до тоалетна в Халите има безплатна, а като ти стане солено от известно количество маслини, може да се поосафериш с топла, миришеща на сяра минерална вода от чешмите пред градската баня (срещу халите)DSCF2672 DSCF2673 DSCF2674 DSCF2679.

Нататък се спуснахме лежерно покрай мюфтиство, синагогата, румънска църква, българска църква, знайни и незнайни улички и множество съмнителни елементи. Аз поснимах, ама на свечеряване решихме, че след като децата бяха заместени, в парка на църквата св. Николай, от немногонадеждни елементи е добре, да видим що за чудо е pup crawl.

DSCF2791 DSCF2680 DSCF2689 DSCF2733 DSCF2754 DSCF2785

След толкова обикаляне, лягане в почти 5 сутринта след буйна вечер в Бриля’нтин (Танчиии, Никалашаа, трябваше да довадяте!), бях убедена, че бира-две и си се прибирам. Да, ама, не- дето вика класика Бочаров (жив и здрав да е със своите 94 години. 100 да подмине).

Започнахме с Route 66, стигнахме до Orisha, където не се застояхме, а предпочетохме да напуснем групата от Хостел Мостел и да стигнем сами до най-близкото патронче мента със спрайт, което да гаврътваме лежерно шляещи се из нощните Софийски улици.

DSCF2856 DSCF2861 DSCF2863 DSCF2912 DSCF2913 DSCF2914 DSCF2899 DSCF2904 DSCF2911

Присъединихме се отново към pup crawl-чето, което междувременно беше наобиколило и един ирландски бар и водени от нашият гуру се озовахме в Четири стаи, където беше малко соц декора, музиката рапова, а жетоните за джаги липсващи(Снимки). Все пак Веско и Дияна се бяха присъединили междувременно, а желанието ми да си лягам се беше изпарило. Един часът минаваше и чужденците бяха оставени на произвола на вечерта, а ние атакувахме ново заведение. По пътя до него пробвахме някой от играчките в най-яката детска градинка пред Народния театър. После срещнахме сватбар издирващ Президентството, носещ серт ракия, споделящ „топлите ми чувства” към ББ, звънящ със Seek and Destroy и като цяло приятен човек. Надявам се да не е намерил Президентството и да не е прекарал из някой арест нощта. Последната ни спирка беше Our House….жива бира, пънк елементи, яки значки за продан…все повече алкохол в кръвта и време да си се прибираме.

DSCF2917 DSCF2878 DSCF2882

Неделята започна късно и вкусно. Към 1 и половина си спретнахме малко пазарско трипче след което реализирахме обедно меню с печено пиле, пресни картофчета на фурна, големи сочни маслинки (пикантни и с риган), салата от тиквички и още една от домати, краставици, чушчица и много магданоз. Лека полека осафервайки се се срещнахме с Динтчето и си дойде времето за концерта. Оставихме със съжаление Пухи, решихме да не се панираме от валящия дъжд и поехме дългия път през задръстването до стадион Локомотив. Докато се доберем и паркираме, дъжд вече нямаше, а тълпи от хора пъплеха към концерта. Влизането беше бързо, намерихме си и добри места, но аз да съм честна, нито имах преповдигнато настроение, нито очаквах кой знае какво. Малко след идването ни Депеш излязоха и два часа бях омагьосана. Дори  някой от песните им, който за мен са депресарски, не ме изкараха и за миг от магията. Препълненият стадион, искрено забавляващият се, раздаващ се и неуморно танцуващ  Дейв Геън, чието въртящо се дупенце те хипнотизира. Невероятните визуални ефект, мултимедията, звукът, пеенето на любими песни с бандата и още над 20 000 души, не е нещо което се описва, то се изживява. Ръмящият дъжд, препяващата тълпа на Enjoy the Silence и моето опиянение, че това се случва са си ценен спомен, който ще си кътам с любов. Съвсем искрено исках да не свършва и макар да съжалявам за политическата си безотговорност, както плакатите издигнати от някой Депеш фенове гласяха: We Vote For You….

СЕТЛИСТ

Welcome to My World
Angel
Walking in My Shoes
Precious
Black Celebration
Policy of Truth
Should Be Higher
Barrel of a Gun
Higher Love (Мартин Гор)
When The Body Speaks (Мартин Гор)
Heaven
Soothe My Soul
A Pain That I’m Used To
A Question of Time
Secret to the End
Enjoy the Silence
Personal Jesus
Goodbye

Бис:
Home (Мартин Гор)
Halo
Just Can’t Get Enough
I Feel You
Never Let Me Down Again

 

За July Morning на Карадере

04 Jul

Като отиваш към слънцето, нормално е да има слънчогледи, и то много, цъфнали и  надничащи един през друг към теб. Такава делигация по посрещането на пристигащите на Карадере за посрещане на Джулайя имаше тази година. Огромни полета от вече големи и разтворили се слънчогледи блеснаха в своето жълто, още щом излязохме на черния път след Бяла. Красота и романтика, да караш в коловоз между две слънчогледови полета. Но стига за тях. Карадере не беше толкова красиво, както бих искала. Не, че нещо му е станало, само хората му бяха в повече…поне с 10 пъти повече. Огромни палаткови лагери както на плажа, така и в гората…мъка, Слънчев бряг на катунения туризъм. За такова пренаселено място все пак намерихме къде да си разпънем 4 палатки за 8 човека, и колкото и да не харесах мястото, с времето като си го обживяхме и като ме завладя духът на Карадере, вече всичко беше наред, а проблемите бяха нещо, което не би трябвало да те тормози тук. Тази година взех мъдрото решение да не будувам за да стигна до изгрева на слънцето, а да си се наспя и да стана рано…след цяла нощ път, не ми се искаше още един ден да бъда като зомби. Тази стратегия се оказа учудващо добра, но не толкова купонджйска. Наистина към 5 Динтчето ни разбуди и бавно и полека 2 човека, 2 жени, едно шалте, два апарата и бутилка вода (срамота, ей) се отправиха към плажа. 2-те жени се изкъпаха преди да изгрее слънцето в златно плоско море, без нито една трепнеша вълничка. Мъжете си гледаха, а бутилката никой и не я пипаше (ами пълна е с вода, какво очаквате!), апаратите си псуваха тихо, че ще има да се бъхтят с по двеста кадъра, на един и същ обект, почти без промяна на ъгъл. „Хора, какво да ги правиш”- си мрънкаха те.

И Райчо дойде с целия си блясък, червенина, златистост. Пофръцка се малко във и над водата, докато изплува на небето окончателно и заслепи всички с взрив от светлина.Какво друго му остава на човек, след такъв спектакъл и подранила сутрешна баяна, освен да си легне пак. Следваха още почти два дена смях, закачки, кулинарни извращения (ей, рибката на шиш беше разкошна…) и коктейлчета от мента с цял лимон в шишето. Дори волейболче успяхме да спретнем. Поради този факт, все още ръцете ми са сини, като пребита жертва на домашно насилия, но кефът от играта си заслужаваше. Дори и лебеди видяхме, а делфините не знам до кога ще ми се крият.

И естествено тръгването винаги има болезнеността на излизането от хубавите сънища и връщането в реалността…до следващото блажено, безгрижно сънуване…

 

Около Лилково

11 Jun

Лятото като че ли дойде. Топлото започва да става по-натърпимо, а нежеланието да се остава в Пловдив много силно. Така, когато приятели кажат: “Имаме две места в колата,” ти се иска да не питаш за къде са, а направо да кажеш: “Да тръгваме!”

Една компактна група от 6 човека се озовахме на вила около Лилково. Всичко се случи съвсем спонтанно когато Вени и Ники споменаха, че ще ходят на вилата на техен колега и поканиха и други желаещи. Малко на шега се организирахме още 3-ма човека (аз, Ицо и Милен) и така, привечер в събота, се озовахме в планината, на тераска с изглед към горите и селото; със студени питиета и разпалваща се скара. Като особеност на селото, за мен ще си останат не къщите или нещо друго, а желанието на местните да бъдат чути. Музиката от къщите тук се чува от всички, гърми ужасно и въобще си е едно надцакване на озвучителна техника. За това бяхме посрещнати с бумтяща чалга, а сутринта кънтеше навсякъде народна музика. Ние с едно нещастно касетофонче не можахме да надвикаме никой, но имахме лежерна музика, която понякога не се чуваше много, заради чалга купона на съседите, но здраве да е. Най-хубавото беше разходката в гората, която си спретнахме в неделя. Домакинът ни Марин, се превърна в наш гид в планината и ни заведе до един изключително красив скален масив, който се намира в посока Ситово. Преходът беше към час и нещо през гори, сечеща, коларски път и живописни гледки. Единствено на връщане останахме без вода и жадни и малко поизтощени се носихме безмълвни по пътя. Имаше идея да отидем до Ситово и да хапнем в кръчмата им, но никой не беше взел пари, а пътя минавал по открити поляни, а ние искахме сенчести горички.  Много ми хареса природата около Лилково, което така и не успях да видя, но съм убедена, че това е дестинация, която няма да посетя само веднъж това лято.

Още снимки тук

 

Неделя 25 март със ски

30 Mar

На 15-ти януари сериозно си навехнах крака. Две седмици гипс, още около месец патерици, две рехабилитации и…което е най-хубавото, най-накрая пак започваш да ходиш и стъпка по стъпка се връщаш към нормалния си живот и започваш все повече да си използваш крака. Никой не казва, че не боли и не се подува, но траеш и се кефиш, че вече можеш.

И така 2 месеца и 10 дена след малоумното ми навяхване на крака, с доста сериозни последици, отново се качих на ските. Якооо. Макар първите спускания да ми се ревеше от болка и почти да се бях отказала, все пак направих още цели 3. По принцип се спускам като невидяла, без да се спирам за почивка и направо от спускане на лифта. Този път ми трябваха почивки, заради болката и да си почива крака. Денят беше събрал 3 сезона: зима, пролет есен- дъжд, сняг, слънце и топличко слънце. Посрещна ни дъжд, премина в сняг и после пекна слънчице и ни изпратиха навдигаща се мъгла и големи черни облаци. Когато   изгрея слънчицето си се излегнах на ските и си се печах и гладах планините, много приятно и хубаво. въобще ските през март, ако не се втелясваш, че снегът е по-мек, си е чудно изживяване. Няма много хора по пистите, не се чака за лифт и времето не е ужасно студено или супер топло.

Следва да се види как е да караш ски през април, макар с Ицо да закрихме сезона на 7 април преди две години на Боровец, сега се надявам това да стане на 26-ти април на Левиньо и после на море:). Как да не си фен на глобализацията, но не и на глобалното затопляне.

И така, поздрав за хубавите емоции с това нЯщУ: Rural Alberta Advantage “In the Summertime”

YouTube Preview Image
 

Букурещ през октомври

18 Oct

В последните няколко години видях много места, на които исках да отида като Финландия, Норвегия, Англия, Канада, Португалия, Чехия и т.н. и в един момент ми се появи желание за по-близки, но също така непознати дестинации. Чистото желание за пътуване, а не очакването да бъда изненадана бяха водещите. И така, една конференция в Букурещ се оказа добър повод да видя Румънската столица и да се върна в Румъния след далечната 1995. Да съм честна нямах големи очаквания, но ентусиазъм и желание, както си му е редът винаги имам що се отнася за пътуване. Малко неблагоразумно избрах нощен влак, но и да съм честна опциите да се стигне до Букурещ от Пловдив не са много…всички минават през София или Русе, с влак или рейс…като се изключат вариантите кола или самолет.

Международно гише „Рила” ме впечатлиха със своята настоятелност да запазят социалистическото отношение към клиента живо, както с бързината, любезността и желанието да ти съдействат. Естествено бяха достатъчно мили все пак да ми продадат билет, не че това не им е работата. Колкото и да е парадоксално, по принцип можеш да си купиш билет в спално купе за на отиване, но това е невъзможно за на връщане (дори и да си закупиш билета от Букурещ). Причината е , че спалните вагони са само във вагоните продължаващи за Украйна и Русия. Все пак, нещото за което съм благодарна на пловдивското бюро, е че все пак намериха начин да ми запазят спящо място и за на връщане. Така и не разбрах нищо от системата им, но поне като си тръгвах от бюрото вече бяха достатъчно мили.

Бях в Украинския вагон, където е старо, вехто, с опит да се запази някаква чистота.

Никой не говори английски („Не дуйо ханглийски” е отговорът, които получих на въпроса „Do you speak English?”). Билетите и паспортите ви се прибират, но после поне единият ви билет ви се връща…Малко е гестаповска работата и любезността е условно понятие. Поне аз на отиване бях с един македонец в спящите места, което не беше комфортно. На връщане бях с приятна млада украинка с нейното детенце. Странно за мен на връщане ме питаха дали говоря украински, казах че говоря руски. С руски може да се разберете, но гърленото им произношение е стряскащо и не много разбираемо, ако не си му свикнал.

И така рано сутринта Букурещ- последните наистина горещи циганско-летни дни. Организаторите успяха да уредят да се настаня толкова рано (около 7), което ми позволи да поспя и да имам цял ден за разглеждане. Най-близо ми беше „дворецът на Чаушеско” или днешния Парламент. Четох, че е втората по големина сграда в света, след Пентагона и че е построена на 80-90 процента. И никой няма да изненадам, ако кажа, че е огромна. Вървиш около нея два три километра и тя пак е там, оградите са си пак в перспектива. Около нея има други грандомански сгради, които добре се вписват в малоумността на постройката. За мен беше интересно, но и едновременно печално някак, с повей за едни времена, в които размахът на партията не си е поплювали и грандоманията и позата са доминирали. Все пак са създали интересна туристическа атракция- факт. Факт беше и огромната детска площадка в градинката пред „двореца.”  Въобще Пътищата и детските площадки са им хубави в Букурещ. Другото, което много ми хареса е тяхната централна детска градина- тройно поне по-голяма от пловдивската, с невероятен дух и много хора препичащи се и излегнали се по поляните. Много пейки, огромно езеро с лодки, зеленина и спокойни хора. Попаднах в градината по залез и беше много приятно да видя как цветовете на нощта се прокрадват по небето, а златистото на залязващото слънце се отразява във водата и се процежда през есенните цветове на дърветата.

Вече нощната ми разходка достигна до същинския център на града- със сградите на университета…. Тук намерих едни много приятни графити върху шкафовете на уличните търговци на книги. Графитите пресъздаваха по забавен начин динамиката на градския живот в Букурещ- самоиронично, закачливо и с намигване.

Преди да си тръгна също разполагах с още почти цял ден за обикаляне. Времето вече беше мрачно, начумерено, студено и валящо. Все пак се стоплях от компанията на една италианка, живееща в Истамбул и един от организаторите на конференцията- румънец, който пое ролята на наш гид. Независимо то студа и леката треска, която имах смело обикаляхме града, който има много лица- рушащи се красиви стари сгради (в някой от тях заселили се цигани) в самия център на града; реновирани същите сгради, които ти дават идея защо градът е бил наричан „Париж на Балканите.” Една интересна румънска архитектура, която се е вплела малко бутафорно в масовото комунистическо строителство, малки приятни църквите. За мое учудване Румънците са много религиозни…църквите им бяха не само пълни, но и с изключително поддържани стенописи, дърворезба и интериор. Като харектеристика на града не мога да не спомена и жиците, който са много, навсякъде, но скоро ще бъдат вкопани.

Като съвет- не подценявайте града, хората, заведенията, магазините, музеите и градините му. Мен ме завладя не с изключителността си, а с разнообразието и противоречивостта си. Чисто практично- за българи не е скъп град. Цените са леко по-високи от тези в България. Едно от местата, които се радвах, че посетих е Музеят на румънския селянин (да не се бърка с Музея на селото), който се помещава в сградата на бившия музей на комунизма. В подземието му се пази малка част от експозията на стария музей, в която преобладава акцентът върху Ленин. Останалата част се опитва да е по-интерактивна, което на места е доста успешно постигната, но не и навсякъде. Например има внесена на втория етаж цяла дървена къща. Покривът е на половина открит и можеш от една стълба да видиш помещение от дома, което по принцип е скрито.

В заключение: искам още от Букурещ и смятам пак да отида там, за да се порадвам на противоречивата му същност.

П.С. снимки скоро :)

 

Инеада или Искате ли на плаж мили деца?!

28 Jul

Ъхъъ…така и се навих да отида до Турското черноморие (Karadeniz). Тръгнах с представата за необятни и пусти плажове, а се натресохме на курорт с цялата му прелест, пазари, мръсотия (повече от колкото можеш да си представиш) и независимо от това си тръгнахме с желанието за пак и с моментното усещане, че ни хареса… Трима Стрелци не е единственото обяснение, мястото е красиво по особен си начин, екзотично по друг и приятно по трети. В четвъртък се сформирахме малък боен отряд от трима доброволци да поемат изследователска мисия, включваща препичане по девствени плажове и разузнаване на İğneada (Инеада). В петък тръгнахме ударно…с бири в Конюшните на царя, забравяне на някой важни неща: моят паспорт и картата за магистралите в Турция (все пак се усетихме още в Пловдив) и по живо по здраво, заредени с кекс, гръцка мусака и „щастливо отгледани” домати потеглихме. Пътят не мина баш в смях и закачки заради нощното пътуване. От една страна ми се спеше много, а от друга исках да не оставям шофьорът да се справя сам. Положението стана доста необичайно в Турция. Колкото повече наближавахме Инеада и навлизахме в Странджа, толкова повече завоите, наклонът и странният ъгъл на пътя придаваха едно усещане за пълна неориентираност и каране едва ли не в нищото. Когато вече се разведиляваше, небето беше в червено, а музиката Massive attack (Teardrop) се изсипахме с облекчение в центъра на Инеада.

Морето беше там…но многото боклуци, спящите хора в коли или просто кой къде сварил ни смутиха и искрено отвратиха. С усещането, че нито минута не искаме да сме на такова място взехме да търсим края на селото, от където да поемем за пустите (както си мислихме плажове). Стигнахме до края на селото, където ни очакваше езеро, което се влива в морето, с лодки, щъркели, чапли, жаби- красиво по изгрев, ако  игнорираш отново  боклуците. В далечината  не се виждаше краят на пясъчната ивица, но път по който да мине кола нямаше. Решихме да пробваме през планината и да издирим път, който да слиза до крайбрежието. Вече минаваше 6 сутринта, батериите ни падаха осезаемо, но ние започнахме офроад пътешествие, следвайки табели водещи към някакви голю-голю….Интуитивно искахме това да означава плажове, но  ивицата не се показа и се озовавахме на черни пътища с големи дупки или просто пресечени от голяма река. Изтощени от издирване на път водещ до морето, взехме единственото разумно решение- да починем. Извадихме спалните чували и шалтетата и се изтегнахме на една полянка, сред почти лунен пейзаж. Аз бях събудена от останалите двама члена на екипажа, който пък на свой ред били притеснени от прииждащото голямо стадо от крави с тракащи хлопки. Не ми се ставаше защото много ми се спеше, но все пак се налагаше… беше едва осем. Взехме решение да не обикаляме сляпо из планината, а да се върнем до селото, да оставим колата на края му и да плажуваме на доста по-чистите плажове извън него. Искахме да видим и да ли има къде да опънем палатки там. Група от дървета в далечината изглеждаха удачни, но така и не ги проверихме преди свечеряване. Водата беше топла и изключително спокойна, но около 12 по обед, вече ни се искаше да избягаме от парещия пясък и слънцето. Отидохме към центъра, като по пътя попаднахме на големия седмичен пазар в събота. Богат, екзотичен и шумен. От плодове и зеленчуци, очила Гучи, дрехи и пиленца, до плазми. Отново се върнахме на централния площад, който беше вече много жив и изглеждаше някак по-чист. Паркчето преди плажа беше все така мръсно, а сенките на дърветата заети от различни по възраст и пол хора. Въоръжени с по една студена Efes и ние издебнахме една сянка и се шмугнахме там. Лениво наблюдавахме плажуващите- цветен колорит от дрехи и различна степен на религиозност и спазване на традициите. Плажното облекло на жените беше от къси панталонки и половинки бански, до шушлекови широки панталони, туника и шапка за косата.  Някой от мъжете се къпеха с тениски или потници. Много семейства (8-9 човека) също бяха заедно на плажа…под един чадър (с нормален размер). Втората ни бира беше съпроводена с току що изваден от фурната хляб и кокошка с малки пиленца бродещи около нас. После се поразходихме и видяхме доста интересни заведенийца около плажа. По пътя решихме да си разделим още един Efes, което последва още един и двата изконсумирани на сянка пред самия магазина, седейки на бордюра. Никой нищо не ни каза и не е имало странни погледи. Това ми хареса, независимо че поведението не ни беше много уместно за Турция никой не ни притесни. Единственият мъж измежду нас тримата прояви здрав разум и ни спря да вземем още една бира. Върнахме се на плажа, където бяхме зарязали чадъра и кърпите си и те си бяха непокътнати. В сенките на дърветата имаше разпънати палатки и микробучсета, които бяха на турски семейства устройващи си пикник през почивните дни…доста колоритна гледка. Случайно намерихме тръгващи си турци и заехме тяхното място под сянката с нашата палатка. Около нас се носеше миризма на скара и лека турска музика. Около палатката подскачаха значително количество жаби, а небето беше пълно със звезди.

Вторият и последен ден започна с бира и вълни. По обед събрахме багажа, накупихме си хубав турски хляб и гевречета. Пийнахме турски чай и кафе в едно много приятно семейно кафе-ресторант, където домакинята дори ни почерпи курабийки.

Така с неясно за мен доволство си тръгнахме от Инеада и нейните плажове. Не знам защо но, бих се върнала пак, за да намеря вече наистина пустите и надявам се чисти плажове.

Още един разказ тук

и снимки тук

 

Едноооо по много пъти

18 Jul

След първият ми фестивал едното продължава да ме преследва

-първи Джулай за цялата ми житейска история се съчета с първо море за годината- на Карадере, където всичко в хубаво, времето няма значение, а спокойствието, безгрижието и релаксът са константа. Може да има много по-красиви места (макар, че и Дерето си е чудно), но заредеността на това място със спомени, и цялостното му въздействие, каращо те да се изключиш, са завладяващи. Така, че дори и да е два през нощта, пътят да е станал на кал до колене, това не изглежда проблем, защото знаеш, че тук всичко е наред и не се учудваш, че шофьорът си подсвирква, докато маневрира сложно и почти на магия успява да преодолее всичко, без да затъне ни веднъж. Слънцето може и да беше срамежливо и да се показа, зад огромния облак приличащ на планина чак след 2 часа от изгрева си,  но това не беше  важно. Водата беше топла, чашите пълни, а бутилките скоро изпразнени. Всяка година мястото става все по-пълно с нови хора, който са го открили…а аз ставам все по-голям егоист и искам да остане неоткрито от още други.

- леконравността на лятото поднесе и кулинарни изненади, водещи до вкусването на за първи път от много време на нещо следако-кисело-солено, с пълна лъжица страст.

- For first time in a history, не заваляха мъже а се състоя жадуваната, бленуваната и отдавна чаканата Първа тридневна сватба в живота ми. Която си беше точно както ги описват в приказките: три дена яли, пили и се веселили. Айляк, безхаберие и нежелание (съчетано с невъзможност) да бъдеш нормален. Градиране на пороците до степен константа…Йони и Елена, благодаря за смелостта и лудостта да го направите…КМ, Йони и Льонка are the best!

Лудостта на тридневните гуляи откриват скрития Чък Норис във всеки един от нас, така и аз реших, че май мога да се пробвам да подкарам 200 килограмова Yamaha…Благодаря на лудостта на собственикът му, да ми даде тази възможност…и така за първи път карах мотор (да сме точни направих едно не голямо кръгче, суркайки крака отстрани, за да държа мотора изправен, и обърквайки газта със спирачката, което доведе, до падане на мотора и мен…и двамата сме добре:) все пак си се брои за каране). Чувството е страхотно и да си кажа нямах никаква идея как точно се случи, но усещането да сбъднеш една своя мечта си е много яко…Адриналинът от това да си на мотор, залезът да се случва, вятърът да те милва ме караха да се опиянявам от мигът.

Сбъдването на нещата, който мечтаеш да се случат не спряха с вълнуващото моторокаране, последвано от приятно моторовозене из КМ и малко офроад из близки коларски пътища.  Небето винаги ме е вълнувало с планетите си, звездите, цветовете, необятността и неразбираемостта си. За това исках да го видя през телескоп, нещо което до сега не ми се беше случвало. Благодарение на Спасчо видях кратерите на Луната, която в целия си блясък се беше издула до пълнолуние.

Чудесни още неща видях и преживях на КМ, но каквото е било там, там и си остава. А Вени и Ники, подкрепяни изцяло от кошмарен дъжд и градушка, пренесоха целия айляк от КМ в Пловдив, което направи една предрешена вечер, клоняща към банята, здравия сън и неконсумирането на алкохол, да си смени премяната. В смях и закачки отново забравихме къде сме, дрехите останаха снощните, а приятността на това да си с толкова чаровни хора те усмихва и то много. За протокола: Вени е the master of сандвичите. Идея си нямате колко са вкусни.

Както се вижда лятото ме е обхванало изцяло. Бризът е в умът ми, който все иска да айлякува…случките си се случват… дрехите са все по-малко, по-леки…а питиетата студени и в неограничен брой.

ихууу

 

Първият ми фестивал

06 Jul

Loop Elevation Festival Разлог, 2011

Колкото и да беше несигурно всичко свързано с посещението ми на първото (може да се окаже и единствено) издание на фестивала Loop Elevation все пак се случи (не така, както повечето присъстващи очакваха).

Всичко започна с едно ранно ставане и пътуване с прозявки. Трябваше да се стигне до Банско, да се настаним, да починем (евентуално), да намерим начин да се придвижим до Разлог и да си вземем билетите. Да, тръгнахме трима за фестивал, но все още без да имаме билети, а около тяхното получаване нещата бяха обвити малко в мъгла и доста телефонни разговори.

От опит знам, че най-лошото в подобни случаи са нервите и за това реших да съм спокойна, независимо какво се случва. Хотелчето ни се оказа по-далеч от колкото предполагах, на самия край на Банско, което си имаше и предимства (и да си кажа, макар да настоявах да сме на палатки…въобще не беше лоша идея да имаш удобно легло, топла вода и приятна атмосфера).

Както беше тръгнало от самото начало с вземането на решение да ли да се ходи на фестивла, многото уговорки как, с кого, за колко дена и т.н., така в несигурност и с колкото се може по малко напрежение си продължи всичко. Радвах се на идеята за безплатни маршрутки от Банско до фестивала, които тръгваха на много места и ключови хотели, но нещата не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Маршрутките или не минаваха, или прелитаха покрай нас…Трябваше да хванем предпоследната такава, но така и не се появи. Последната и нея я изпуснахме, защото прелетя и в крайна сметка по някаква магия от един хотел ни извикаха някаква маршрутка с 4 празни места, точно колкото ни бяха необходими.

Фестивалът…хора, жега, планини и музика. Билетите ни бяха все още на „около 30 километра от Разлог” и макар част от приятелите ни да бяха вече вътре, подгряващи или разхлаждащи с облаци…ние все още не можеше официално да стартираме фестивала. След почивка и разхлаждане с бири, дойде и нашият час. Влизането не беше кошмарно, имаше добра организация, а и потока от хора  се разпределяше добре. Получихме си гривните и попаднахме на огромния фестивален терен с множество барове, фен магазини, рекламни павилиончета, шарени хора и Музика…Еуфорията, слънцето, вятъра, хората и случващото се наоколо правят спомените ми смесени и малко размити, но усещането за едно ведро и изпълнено с усмивки и танци настроение се е запечатало дълбоко плюс няколко акцента: Stereo MC’s, Morcheeba, Parov Stelar и електронна музика.

Stereo MC’s – да съм честна, бях забравила, че вече съм им била на концерт и колко магнетично-танцувални и безкрайно вдигащи са. Беквокалистките са фурии, а Rob Birch си е създаден да подлудява тълпите. В 5 часа и нататък, хората вече не бяха просто „подгряти”, а направо екзалтирани от ставащото. Искаше ми се да бяха по-назад в програмата, за да може този дух и енергия, който носят да можеше да се разнесе с още по- голям трясък.

Morcheeba – застъпиха след тези приятни хора и задачата им беше лесна- да поддържат духът…и те го направиха по своя мелодичен магичен начин, водени от кадифена визия и глас. Съчетано с игнорирането на Golden Circle-а или там както организаторите бяха нарекли мястото пред сцената, запазено за разни „специални хора.” Накратко от групата призоваха хората да прескочат загражденията, за да бъдат пред тях, а не далече от тях. В началото всички се колебаеха. После поканата беше повторена, но вече добавяйки, че организаторите също били съгласни с подобни действия. Проблемът беше английския. Охранителите, облечени в портокалови на цвят блузки, така и не разбраха какво става. Групата призова да им се преведе на „момчетата в оранжево,” но погледнато реално това също нямаше да има ефект. В крайна сметка, без размирици и с много сияещи от нарушаването на статуквото на богопомазания кръг хора, пространството беше запълнено, а тълпата още повече заобича Морчиба.  Съчувствам на хората седящи си спокойно в кръга, но фестивалът си е фестивал и мисля, че там всички трябва да са равни. Ето публикацията в лицето-книга на профила на групата „VIP sections at the front of concerts make no sense. It spoils the vibe for the fans and for the band. Ask any act, they will say the same. That’s why I got folks to jump the fence at the Elevation Festival in Bulgaria yesterday. I give the middle finger to organisers who charge extra for the so called “Golden Circle.”Въпросния „middle finger” беше размахан и по друг повод, който за мен развали много от емоциите ми и благоговейния захлас от музиката на Морчиба. Вокалистката Skye забеляза момиче показващо среден пръст и призова не само всички да насочат този знак към провинилата се, но и самата тя раздаде завиден брой средни пръстчета, показвайки предназначението и мястото на всяко едно от тях. Защо, бе моме,…трябваше да спреш до масовата екзекуция, без и ти да си цапаш пръстчетата.

Hurts, поради нужда от почивка храна и намирането на по-приятни занимания (разбирай скачане под звуците на електронна музика) си останаха извън фестивалните ми усещания. Parov Stelar, като чийто фен не бих се причислила, ми станаха доста симпатични, но вече все повече ме влечеше към силни бийтове, разноцветни лазери и вибриращи колони. Краткия ми сблъсък с хип-хоп сцената, където задаваха екзистенциалния въпрос „Готови ли сте да убиваме малки деца?” (бел.ред. WTF?!) ме отказа напълно и завърших с потапяне в електронните звуци. DJ Стивън е велик.

Парти рейсът (бел.ред. тук авторът има в предвид градския транспорt извозващ хората от фестивала между Банско и Разлог) внесе още настроение и спомени и беше причина да се запознаем със „софийските тарикати” (бел.ред. рядко свестни и приятни софиянчета, и въобще хора) и да прекараме около час и половина пред магазин за хранителни стоки в обмен на думи, храна и алкохол.

Вторият фествивален ден, както всички вече знаем нямаше. То и нашите билети си бяха само за първия (и единствен), но се бяхме навили да се пробваме да влезнем и за втория. Вместо това опознахме Разлог и той ме спечели с чистотата, подредеността си, зеленината и ПАРКА. Последният е наистина разкошен и скучаещите, изтрезняващите и незнаещи какво друго да правят фестивални деятели го направиха в една приятна младежка среда.

В заключение с радост бих пробвала и Elevation 2012.

p.s. За момчето, което си пада по момчета биволи нищо няма да кажа освен, че ми липсваше, но и че си поскача прилично седмица по-късно в Румъния.

Който иска още снимки ТУК

 

Северозападна България. Забележителности и интересности

26 May


Освен манастирите видяхме и пещерата Леденика разположена на няколко километра от Враца. Близостта в километри е подвеждаща, защото завоите и стръмния път водещ до нея забавят доста. По целия път има реликви от стар лифт, водещ в неизвестна за мен посока. Кози и неподържани беседки също са част от пейзажа. Скалните масиви по пътя изумяват с големината и формата си. Красив край! Пещерата също е уникална. Поляните наоколо са чисти и тучни. Хижа Леденика също изглежда добре поддържана. Може да се наложи да се изчака повече време, за да влезете в пещерата, защото обиколката е около час, а преди да излезе вече влязлата група не се пуска друга. Постоянната температура в пещерата е 7-8 градуса, но в преддверието и са по-променливи. Екскурзоводът каза, че през зимата стигат до минус 15-20, на което се дължат и красиви ледени висулки, които остават до късно през годината. Посещението на пещерата е изпълнено с неочаквани неща- провирания, изскачане и спускане на доста високи стълби, минаване над високи празни пространства и спускане по „мечи пързалки.” Към края на обиколката се стига до извор, в който си потапяш реката и си пожелаваш нещо.  Дъждът, който ни посрещна, образува не само малка река в самата пещера, но и предизвика спирането на тока по време на нашето пребиваване. Това предаде още по-занимателен ефект на посещението. Определено си заслужава да пропътуваш половин България, за да видиш не само пещерата, но и целия край.  

Други  интересни и не толкова популярни места на които попаднхме бяха: с. Лакатник, гара Лакатник и Своге.

Лакатник запомних с изобилието на люляци, които ухаеха силно, малкото жребче, което препускаше с все сила около майка си, безумните превозни средства и липсата на хора, но момчето с тениска на Раймщайн и техният тур от 2010.

Гара Лакатник: водопад до крайпътен ресторант. Пещерата Темната дупка, която наистина е темна и е дупка. Без стабилна подготовка и осветление може да се види само входът и да се усетят галериите и. В района на пещерата  има чудесни пътеки и скали, които си заслужават поне час обиколка. Ние намерихме чудесно място на самият връх на едни скали, от което помързелувахме и гледахме Искър, Врачанските скали, преминаващите влакове, губещи се в скалите. За да влезнем и излезнем от гара Лакатник преминахме през два стари въжени моста, а Искър отдолу се пенеше.

Своге има интересна подредба на административни и градски сгради. Гарата е на самият площад, на който централно място имат Културния дом и библиотеката. Общината и Общинския съд (най-луксозната сграда в Своге) са „скрити” по-навътре в града. Централните улици са пазарски и носят много от духът на комунизма. Табеленият туризъм тук е много удачен. С повече наблюдателност ще се натъкнете на позабравени надписи от времето преди 1989.