RSS
 

Archive for the ‘пътувания’ Category

Северозападна България. Манастири

26 May


След Вършец и неговата зеленина продължихме към Клисурския манастир. Не очаквах да е толкова голям и уреден. До някъде ме очарова, но също и редът, туристите и цялата подреденост и табелите навсякъде стимулиращи доброто държание на посетителите, ми подейства малко полицейско. Богатито, което свещеникът паркира на паркинга на манастира, ме накара да се позамисля за вярата и има ли тя почви у нас. Все пак манастирът и местността си заслужават. Луксозните коли и сергиите пред него не толкова, но това не ми попречи да купя именно от там подарък за племенника ми- пластмасов меч, с който можеха да се правят мнооого и големи балони. Звучи повече от кичозно, но всъщност си е забавен подарък.

На следващия ден посетихме и Черепишкият манастир. Той ми изглеждаше по-стар, не толкова уреден и богат, но някак по-спокоен и омиротворяващ. Имат и музейна експозиция, част от която е посветена на Вазов. Къщата с експозицията има страхотна веранда, на която непременно трябва да се отделят няколко минути, да се поседне и да се насладиш на Искъра и планините. Има „скрита къща” до която водят няколко десетки стъпала. Тя има своята история (посветена на излекуването на бейска дъщеря, който в знак на благодарност я построил), но също и архитектурни специфики. Най ме впечатли, че скали стърчаха в самата къща. За разлика от свещеника на Клисурския манастир тук неговият колега не ни впечатли с вкусът си към скъпи коли, а с топлина и вяра. Не знам какво се прави в църква и какви трябва да са порядките на „духовните ” служители, но този определено би могъл да накара някого да повярва и да желае да посещава храмът. Без да иска пари ни помаза и благослови, разказа ни как е правилно да се поздравява след великден до Спасов ден, а именно на „Христос воСкресе” да се отговори „ВоистиНУ Воскресе.” Някак топло и спокойно ми подейства този човек, а църквата към манастира претижава уникални стенописи и църковен инвентар от няколко века 16, 18, 19… Разбрах, че големите столове като кресла в църквата се казват трон, на който Христос тайно присъствал на богослужението. Иначе определени висши духовници също можели да сядат на него при посещение на храма. Религията е нещо неразбираемо…или вярваш или не, рационалното трябва да се загърби.

 

Северозападна България. Фестивалът на Козето мляко в Бела Речка (Goatmilk 21-24 май)

26 May

4-ри почивни дни, 3-ма човека, една кола, и 800 километра. Един фестивал, 2 пещери, много скали, прилично количество кози, дъжд и цветни хора. 3 концерта, много неизвестни села със забавни имена, пеперуди, кучета и много приятни впечатления от едно непознато кътче  на България. За пътната ни карта това беше квадратче номер 13 или Северозападна България, Врачански балкан, варианти много.

Пътят за мен започна от Казанлък, където се срещнах с другите двама желаещи да отидем до фестивала на козето мляко в Горна Бела Речка…На въпроса „Къде е това?” отговарях до „Вършец, някъде около Враца.” След преминаване през Златица, Пирдоп и Враца се отправихме по забравени пътища, за да стигнем и Бела речка. На входа за селото ни посрещна сърна. Голяма и не много внимателна. Изскочи в опасна близост пред колата и с няколко скока пресече пътя ни. От толкова близко не бях виждала сърна. Движенията и бяха много нежни. Красиво животно, което зарадва всички нас и даде малко митичен старт на престоя ни в Бела речка.

Обикаляхме Бела речка дълго за подходящо място за къмпинг. Все пак намерихме след края на селото, до една изоставена къща, равна, закътана поляна (макар и да беше близко до пътя). Така бяхме хем далеч от шума на фестивала, хем близо- на няколко минути пеш от бившето кметство приютило голяма част от случващите се неща. Те въобще не бяха малко: работилници по танци, инструменти, пеене; дегустация на различни извари местно производство, дискусии и дебати, концерти и още много неща. Имаше още един център събиращ посетителите на фестивала така наречения „Казана.” На голяма поляна до реката, в средата на селото се намираха няколко шатри и маси със столчета, където по обед и вечер се продаваше домашно направено ядене за 3 лева. Предполагам вкусна и разнообразна храна. Не опитахме какво предлагат, но изглеждаше добре и разнообразно. Около „Казана” се проведе и дегустацията на кафяво норвежко сирена и зелено българско. Зеленото сирене се произвежда в с. Черни вид, Тетевенско. Кметът на селото се занимава с популяризирането на продукта и е интелигентен жив човек, с който е много приятно да се поговори. Кафявото сирене беше от малко норвежко село, в което, по описанието дадено от организаторите, живеели 100 човека и 500 кози.

Фестивалът ни привлече в Горна Бела Речка, но искахме да обиколим и околността на много красивия Врачански Балкан. Аз лично исках да се изкъпя в минералната баня на Вършец, която се оказа затворена. Независимо от това градът се оказа много зелен, подържан и доста морски като вид. Многото табели на хотели, ме карат да мисля, че градът е доста посещаван (надявам се, защото е наистина красив и носи атмосфера на минали традиции). Таня и Евгений, двама интелектуалци на около 60 години от София, с които се запознах на фестивала, ми разправиха какво били чели за Вършец. Той бил популярен балнеологичен център през 30-те години. Вили имали софийски аристократи и богаташи. Популярно било и казиното. Според тях градът притежавал интересни образци на красива българска архитектура от 30-те и 40-те години на 20-ти век.

В добавка малко филми от телевизиите

Репортаж на TV7  за Фестивала

Репортажът на Канал 1 за Денят започва

Немски филм за 5-то издание на фестивала

 

Канада, Ванкувър 04 – 09 Май

15 May

Много, много нямах време да мисля и осъзнавам къде отивам. Знаех, че трябва да е хубаво и зелено. Времето не се различаваше драстично от българското по това време и единственото, което ми беше „в тежест” бяха към 10-те часа часова разлика. Реших да спя максимално в самолета, което се оказа добра стратегия, но малко трудно постижима, когато не всички люкове на самолета са със затворени капачета. Светлината пречи да се спи, но една бира и малка бутилчица вино помагат. Холандските аеролинии се оказаха много добри с веселия си и любезен персонал, с хубавата храна и най-вече ме впечатлиха с това, че раздаваха стоплени кърпички преди ядене. Минаваха с тях и ги подаваха с една подобна на пинсета щипка. Като цяло отиването и връщането ми минаха с 5 полета, 5 двойки до мен (с много чаровни двойки на 50 години с майчинско отношение от страна на жените в тях към мен). На отиване София-Амстердам-Ванкувър. Връщането Ванкувър-Амстердам-Париж-София. На връщане по едно време времето и пространството ми се струваха малко размити. Поради смяната на часовите зони, датите, разположението на земното кълбо конструктивността на времето някак лъсва доста.

И в двата случая минахме над Гренландия и заледени морета и океани, което беше най-впечатляващото за мен. Първите ми гледки от Ванкувър бяха огромни дървета „паркирани” в реката. Предполагам, че ги транспортираха така, но може и да е някакъв странен начин за съхранение. За подобно нещо бях чела само в книгите за индианци, как траперите режели дървета и ги транспортирали по реките, ама сега да го видиш от въздуха си е доста интересно.

Ванкувър само по себе си се вмества в няколко думи: зелен, етнически шарен, социално крайно диверсифициран. Градът ме посрещна с голям лайнер към Северния полюс, главна улица пълна с бедняци, бездомница, наркомани, и проститутки. По-късно рабрах, че не са опасни, но когато това е едно от първите неща, които видиш в града, вече модерните сгради, небостъргачите и парковете не ти се струват толкова кул, когато други хора мизерстват. Любими ми станаха крайбрежната част на Ванкувър, паркът , и китайския квартал.

Предполагам, че ще отделя повече за всяко от тях, но за сега поствам само някой общи впечатления.

 

На детски празник в Мандрица

26 Apr


Детство, творчество и красота! Това кипеше, цареше, струеше и се състоеше на 24 ти април- Великден в Мандрица.

Независимо от желанието си да почета това събитие, поради хората замесени в него, не ми се искаше да видя Мандрица пълна с хора. Миризмата на скара и развалянето на автентичния мистичен и самотен дух на селото ме плашеше малко. Все пак стигнах с малко закъснение след започването на празника. Двата загубени часа от началото ми се струваха много пропуснато време, но това се оказа един неспираш празник от изненади, динамика, усмивки и цветове.  Настроението, което носи детството, игрите и безгрижието под лъчите на топлите пролетни дни е нещото, което правеше всички доста по- склонни към щуротии от обикновено. Децата се забавляваха, но на ред с тях и възрастните се потопиха в магията на измислените светове.   Чувството, че искаш да си дете поне за малко беше силно навсякъде. Чудесен празник и веселие за всеки. Получих първите си уроците по тарамбука. Започнах с малко барабанче направено от метални кутии от боя и после по милост на Учителя „посвирих” и на големия тъпаноподобен инструмент (така и не попитах как се казва).  Участвах в правенето и на хвърчило, и после бягах по поляна, за да хващам ветрове, които да го понесат във вихрен танц.  Успехът беше условен, но забавата безусловна. Едно от най-магическите преживявания беше представлението на цирк „Комбо.” Не бях подготвена за това което видях. Цирк не е думата за тяхното представление. Това е малка магия, която е замесена от клоонади, акробатика, жонглиране, театър и какво ли още не. Изумителни, позитивни и много талантливи млади хора, на които искрено се възхищавам за смелостта, упоритостта, таланта и любовта, с която правят своето изкуство. Публиката беше толкова усмихната, прехласната и влюбена в тях.Надявам се посланията на представлението да не са останали неразбрани, защото те бяха свързани със загубата на хармонията със заобикалящия свят. И ако на края на представлението тя беше възвърната, то в реалният живот малко хора дори разбират същността на проблема.

Вечерта завърши в/пред кварталната кръчма и с въртене на огньове. За кръчмата и хората трябва да се пише повече, но спомените и мислите ми са противоречиви. Мисля, че толкова много младежи, вероятно с леко необичаен вид и държание. бяха атракция, привикваща хора дори и то околните села. Аз се сдобих с двама почитатели с различни разкази и тактики. Единият любезен господин ме посвети, че кладенецът пред кръчмата, от които е останала една руина, е дълбок 17 метра. Другият искаше да „бута теле.” Знания и мъжка сила…какво друго и трябва на една жена, за да е впечатлена. Шегувам се. Все пак единият ми събеседник се оказа интересен образ с хвъркати истории или с богат живот. Както се казваше някъде: „Истината е някъде там.” Та той имаше 6 деца от 6 брака. Последният с рускиня, която сега живееше със сина му в Русия. По негови думи,  имаше недвижима собственост в Пловдив, Приморско, Смолян, Русия (къща за сина си), Свирачи, Щатите (къща за друго негово дете) и знам ли къде още. Той има богата биография, която преминаваше от контрабанда с оръжие, строителство, животновъдство, и моряшки живот. Където и да е истината, местните хората ни харесаха като някакви специални и странни екзепляри, каквито честно казано и те са за мен.

Та така. за един ден се сблъсках с два свята: на детството и на живота на човек в „забравено от бога селце.” Единият позабравен (детството), а другият непознат и далечен- изискващ суров дух, но имащ и някаква романтика.

 

Ея разнася пици в Щатите

16 Nov

Не на шега някой хора привличат други хора, а те двамата провличат разни странни случки около себе си. Сега не ви трябва да знаете всичко за Ея, но  за странните проявления на хумур на съдбата си струва да научавате повече. На шега или на истина тя се намираше в Сиатъл със стар приятел  от гимназията. Ако някой тогава и беше казал, че някога ще прекара два дена с него и то нейде далече, далече, тя щеше да онемее от почуда и неверие, но и леко да се изчерви.

Той щеше да пуска музика в клубчето към една пицария, която се държеше от българи. Някога беше разнасял пици там, но сега се опитваше да се занимава с това което наистина обичаше и искаше да прави- музика. Хубаво е да виждаш как някой въпреки всичко се опитва да постигне мечтите си и се надяваш това наистина да стане, не само защото ти пука за него, а и защото хубавите неща трябва да се случват.  Ея не се беше забъркала в края на тази приказка, но беше щастлива да бъде едва в нейното начало. Разходиха се из Кепитъл Хил (където беше и клубчето), който би трябвало да е шарено и цветно място с много клубове, гейове, травестити и въобще шарени и нестандартни хора….но явно не и в неделя следобед.

Минаха през клубчето към пицарията, за да си остави той нещата и тя се учуди, че местенцето беше доста приятно. Малко, уютно, само за частни партита. После се разходиха още малко и се подготвиха за партито. Когато се върнаха в пицарията, светът вече имаше съвсем други измерения.  Шефът на пицарията, българин около 45 години започна да се бъзика. Беше забавен и остроумен пич. Явно наличният персонал от разносвачи на пици беше недостатъчен. На един монитор излизаха поръчките, кой ги е поел, колко чакат някой да ги вземе и колко време осатва от обявените „до 40 минути” за доставка. Не е като да не светиха няколко заявки, които от 20 минути вече бяха на изчакване някой да ги поеме. Та шевчето взе да агитира моят приятел да „метне няколко пици. Какво толкова…” Толковата е, че книжката му е взета и реално ако го хванат влиза в затвора. Е, пък сега „яваш-яваш на аварийки” и щял да занесе пиците. В крайна сметка се разбраха шефът да го закара до адреса, който  екс-разносвачът на пици-сегашен диджей ще му каже къде се намира точно. Та сделката беше: шефът кара, приятелят ми го насочва на къде, носи пицата и взема бакшишът. А, аз трябваше да ”поразгледам града.” Добре…защо пък да не поразгледам малко Сиатъл. Минаваме през кухнята (винаги интересно място от едно заведение за хранене), излизаме през този заден вход и отиваме да вземем колата. Насочихме се не към кола, а към нещо огромно. Би трябвало да се води джип, но реално е един път и половина, два по-голямо от нормален джип…чудовище. Вярно самият разговор с шефът си беше абсурден и забавен, но колата му отговаряше на неговата българска байганьовска душа. Тя говореше: „Аз съм сравнително успял емигрант в Щатите и всеки трябва да го види. Имам си чудовище и съм недосегаем.” Колата не изглежда толкова огромна отвътре, но се чувстваш все едно се возиш на рейс и гледаш всички от доста високо. Да се качиш в колата си е мини-фитнес…с леко набиране и оттласкване нагоре и катерене до доста на високо разположените врати. След това физическо усилие нямаш нищо против да се излегнеш в кожения салон, който обещава комфорт. Това обещание обаче е измамно. Това животно друса доста. По улиците с голям наклон на хълмистия Сиатъл въобще не е за предпочитане. Някак си наклонът ти изглежда още по-голям и имаш чувството, че ще се изхлузиш. Не мога да отрича, че е високо проходим…Покачването на всякакви високи бордюри не е проблем. Блъскането на случайни минувачи сигурно почти не се усеща…Та с това нещо разнесохме 2 пици. И двата адреса бяха на максимум 4 блока от пицарията, а той имаше GPS. Не мисля, че наистина му трябваше някой, за да намери и сам адресите, но вероятно не искаше да му се налага той самият- шефът на пицарията да го играе delivery boy. Вторият адрес беше някакъв хотел, то той се изтипоса пред самият хотел и паркира чудовището си там. Естествено охраната и пиколото се изстреляха веднага да видят какво по дяволите става. Вратата на джипа се отвори и около метър и половина над тях се показа наложилият се на трудния американски пицарско-ресторантьорски пазар българин от Пазарджик. С твърд и решителен глас произнесе само две думи: “Delivery, delivery” и те смаяни си се прибраха в хотела без да чуят продължението на български „Ха, …(мили думи за американците) да видят те как българите доставят пици в Америка.”

Та така, добре е да гледаш абсурдите от смешната им страна и за една вечер да си момичето до DJ-eя (дори и нещата да не са такива каквито изглеждат).

 

То бива, то може, ама чак пък толква

27 Aug

Денят ми започна рано в 5 и нещо (та не предавам излишен драматизъм беше си 6 без 15). Телефонът/Часовникът ми беше с 10 мин назад, факт който осъзнах вече, когато закъснявах за самолетния си полет. Шофьорът на таксито караше доста бавно, за човек който се опитваше да ме закара бързо. Веднъж само вдигна до 80км/ч. Знам до колко е допустимата скорост в населено мясти, но като бързаш –бързаш. Естествено светофарите се бяха наговорили: всичко до един бяха в червено (това си е забавяне с между 5 и 10 минути). Аз запазих спокойствие и се въздържах от самообвинения за моята глупости и за това как би трябвало да си навия часовника поне половин час по-рано (зная си, че ми е трудно да ставам рано), а и тези десет минути зашо не си ги оправих,  когато забелязах че са назад. Все пак спрях потока от самоупреци и бях в латентно изнервено състояние, на което не му се дава да изкочи. Мина ми през ума „Какво ще правя ако изпусна полета”, но се спрях с поущрителното: „Всичко ще е на ред, все пак ще има поне половин час преди излитането на самолета, ще има време да се оправя по някакъв начин и да се добера до полета.” И успях. Десет минути след обявеното време за check in гишетата си бяха отворени и обслужваха около 10-на бъдещи пътници. Олекна ми. Започна стандартната процедура и дори реших, че мога да се пробвам да си мина куфарът като ръчен багаж. Беше 11 килограма, и някой компании позволяват до 10, а хората на гишетата пък от своя страна си затварят очите за 1-2 килогама. Все пак за Lufthansa се оказа лимитът до 8 килограма ръчен багаж, така че не ми мина номера. Изготвяйки бордната карта, жената направи констатацията : „Ама вие летите на 28-ми”. Аз казах „Да?”- а си мислих: „Да този факт ми е известен, както и че днес е петък 28. Тя продължи:  „Но днес е 27-ми.” Аз премигах, премигах, взех си електронния билет и паспорта и гласно заключих, че съм голяма патица. Естествено избухнах в смях отдалечавайки се от гишето, защото успях да хвана полет, който е за мен, ама утре, а беше днес.

Беше ме срам да се поява на спирката на автобуса, там е и стоянката на такситата и не исках шофьорът, който толкова самоотвержено и много внимателно ме закара до летището, да не ме види. Достатъчно ми беше, че една жена щеше да се върне с анегнотичен разказ от работния си ден от типа „Чакай да ти кажа днес какво се случи. Та идва едно момиче на гишето и познай….” Та седнах си кротко в зоната за посрещачи, тихо и спокойно място около 7 без 5 и всех да си работа на компютъра. По няко време реших, че е крайно време да се махна от летището и видях, че все пак на спирката има и рейс. Та позабързах се за там и естествено с приближаването ми към спирката рейсът тръгна. Викам, си: „Е. нищо може и да е бързал човека, кой го знае колко е стоял преди това”. Та поседях си малко, почетох книжка и след 15 мин.  дойде другият рейс. Времето е чудесно и беше приятно чакане, викам си:  „Е, супер”. Той обаче не дойде до спирката, а се ската преди нея и по стар български шофьорски обичай не даваше на никой пътник да припари до рейса. След около няколко минути (3-5) дойде до спирката и си отвори вратите. Ние бяхме общо три жени на спитката, та те и двете имаха някакъв минимален багаж и си се качиха бързо, аз обаче трябваше да прибера книгата в дамската чанта, да сложа раницата на гърба, да си сложа якето под мишница и да взема куфара, множество от операции, отнели ми не повече от максимум двайсет секунди. След тези мъчителни двайсет секунди чакане, нервната система на шофьорът не издържа, дочака ме да се приближа до вратите и потегли с мръстна газ. Раздразних се и се запитах „Що за хора са това?” Не видях номера , но погледнах поне в колко часът рейсът беше това. Ще пиша възмутено писмо на „Центъра за градска мобилност” или там както се води софийския градски транспорт. Разбирам, че е имал нужда от почивка и усамотение, за шофьора говоря, ама бива ли да не остави и минутка (астрономическа, не в смисълът на много кратък момент =ей сега) за да се качат пътниците. Айде, аз си ги знам що за мутанти са шофьорите (има и много свестни, ама несвестните са в пъти по-несвестни от средностатистическата несвястност) ама чужденците дошли на посешение в милата ни Татковина, те само как са посрещани от самото си кацане, ей това по ме терзае. Както заключи една приятелка „Има нещо лошо в нас” (обобщено за българската народопсихология). Извод,  който и аз си направих малко преди тя да сподели тази си констатация, самоанализирайки собствената си реакция (моята)на гледката на едно по-пълно момиче с прилепнал клин. Казах си „Тая дебелана, пък…” и после си помислих, защо пък съм толкова злобна, какво като е дебела и т.н.

Та така.

Следете си календарите, не вярвайте на настройките на телефона си, особенно ако сте ги правили в бързината. Може да се спечели така един ден, ама може и да отидете един ден след полета си, или някое друго важано за вас събитие.

 

short trip

12 Aug

Този път направо профучах през Карадере. Мъчно ми е че, беше за ден само, но пък беше хубаво, както винаги. От петък вечерта до неделя преживях: 2 бури, 6 стопаджии, 1 Фет бой слим, 1 Слънчев бряг, 1 Какао бийч, 2 глинени бани, около 6 гейма волейбол, 2 мидени салати, 1 карагьоз, 1 рибена  чорба, 1 шкембе чорба, 1 танчушко-стриномаринен ориз (вкусен много), 5-6 морски бани, две обявления за бъдещо майчинство и многобройни такива за хомосексуалност, и едно Карадере. Сега се зачудих защо пък се казва Карадере и какво му е черното?

Бройката на стопаджиите е внушителна, като се има в предвид, че по принцип със сестра ми не качваме. Тя реши да направи жест към приятелите ми, които обикалят с раници по пътищата и обикновено нещата им се закучват, та от Пловдив качи две момчета: Пламен и Явор. В последствия се оказаха ъндърграунд диджейчета от София (едното май беше от Силистра). Та те ни черпеха с много вкусни силистренски домашни банички и едно леко газирано силистренско домашно Розе, което доста ми се услади. И както казва в писмата си до Смехурко Патилан, в смях и закачки пътят ни до Слънчев бряг мина. И те пътуваха за концерта на тънкото дебело момче, та имаха късмет с почти директен стоп (и две момичета, които да ги вземат). Късметлии, ей. Това си били пожелали докато чакали. Че и после покрай нас намериха и по-евтини билети.

Озоваването ми в Слънчев бряг в пика на щматкащи се туристи по неговите улици предизвика странна загуба на ориентация. Мозъкът ми изключи и имах усещането, че не съм в България. Забавните неща, които забелязах там са: говорещ кош за боклук и улични лампи със слънчеви батерии.  За Дебелото момче, ко да кажа. Ако имаше 2 пъти по-малко хора и бях спала повече предишния ден, щях да съм още по-доволна. Сега просто бях много доволна, не толкова заради гениалността на по-горе споменатия, който пускаше добра, но посредствена музика, но заради всичко като цяло. Атмосферата, хората, мястото, ефекти, качество на звука. Звукът за клуб баш на плажа и сцената ориентирана в посока на морето си беше повече от добър.

Нетърпението ми на сутринта да съм вече далеч от цивилизацията и спокойно да се пличкам в морето на Карадере, изби в лека раздразнителност, но никой не е съвършен. Шокирах се от 3-но повечето хора, а и 2-рата двойка стопаджии ме изнервиха още малко. Двама миришещи хипарливи, неориентирани и неадекватни елемента, които аз в пристъп на всемирна обич и любов реших да вземем, заради прегарящото слънце и спомените колко е неприятно да се върви по пътя за Карадере пеш в токова време. Пренаселеността на лагера Ни ме шокира и смути, но после всичко си тръгна в духът на мястото: без време, излишни нерви и с положителни емоции. Яд ме е само на делфините. По график трябваше да се появят на сутринта когато се събудя на Карадере. Те обаче дошли сутринта, когато започнах да пътувам към мястото, заради което и се разминахме. Така и не поправиха грешката си и яз останах само с нескритата си завист, че не успях да ги видя. Мисля да пусна в някой форум запитване: „Къде видяхте делфини тази година на морето? Колко често се появяваха на това място и по кое време?” Със събраната информация ще нашаря някоя карта (на Ицо джипиеса ще е полезен) и ще тръгна или тази или другата година „на лов” за делфини. Явно разчитането на случайността не е добър вариант за евентуална наша среща.

„Програмата ми максимум” за един ден на Карадере: много море, разходка до скалите в посока Бяла, кална баня, сестра ми да види скалите, излежаване в хамак с изглед към морето, волейбол на плажа, да видя делфини; не беше тотално изпълнена, но това не е от значение, защото съм повече от доволна. От програмата само делфините и излежаване в хамак липсваха, но пък се появиха други неща да компенсират. Заменям липсващия хамах с невероятната история на Иван (на плажа), съчинена и представена с изумителна живост, патос, метафори и въображение граничещо с рамките на ненормалното. Много се смях. Защо никой няма запис от нея. (Моля пращайте записки, спомени и коментари). Делфините са незаменими и не подлежат на бартер с други емоции (Милен ще ме разбере,заради маниакалността му към рисовете), но тяхната липса беше успешно запълнено с наличието на много повече неща (вероятно и доста по-важни) като например усмихнати приятели и усетът за спокойствие и безвремие.

Волейболът се получи по-добре от по-смелите ми очаквания. Независимо от загубата, играта беше чудесна, хората всели, сервисите ми учудващо успеваеми и въобще наличието на троянски кон в другия отбор правеше играта малко по-пеперлива, но без лоши чувства.

На тръгване от Карадере бях щастлива и уверена, че си заслужава да си там дори и за един ден. Със сестра ми си говорихме точно, че вече никакви стопаджии, защото и на двете не ни се занимаваше с други хора за на връщане (да, де поне до Бъргасс, защото след това и място нямаше да има). Но както по-късно установихме, квотата ни за стопаджии не е била изпълнена. На бензиностанцията след Бяла, точно както си миех прозорците на колата към мен се приближи рус младеж с карта в ръка да ме пита да ли говоря английски. Та в крайна сметка се оказа, че са двама германци, който имат амбицията да отидат на стоп до Инстамбул. Сестра ми реши да ги вземе до Бургас и ги оставихме на авто-жп гарата да си питат за автобуси. Май тяхното решение беше да тръгнат на юг  на стоп. Не ги знам да ли и не решиха да не послушат нашия съвет да не хващат стоп за Малко Търново и от там да влизат в Турция. Ако видите двама изнемощели германски младежи в Странджа, моля качете ги.

Като повечето пътувания, и това свършва с умора и желание да направиш само още едно нещо, да си легнеш в собственото легло и да заспиш.

 

панорама Трондхайм

11 Jun