RSS
 

Archive for August, 2010

sorry i’m late

27 Aug

фраза, която повтарям често но, за да се стигне до нея  винаги се случва нещо

ако не вярваш виж

YouTube Preview Image

http://www.sorry-im-late.com/

 

То бива, то може, ама чак пък толква

27 Aug

Денят ми започна рано в 5 и нещо (та не предавам излишен драматизъм беше си 6 без 15). Телефонът/Часовникът ми беше с 10 мин назад, факт който осъзнах вече, когато закъснявах за самолетния си полет. Шофьорът на таксито караше доста бавно, за човек който се опитваше да ме закара бързо. Веднъж само вдигна до 80км/ч. Знам до колко е допустимата скорост в населено мясти, но като бързаш –бързаш. Естествено светофарите се бяха наговорили: всичко до един бяха в червено (това си е забавяне с между 5 и 10 минути). Аз запазих спокойствие и се въздържах от самообвинения за моята глупости и за това как би трябвало да си навия часовника поне половин час по-рано (зная си, че ми е трудно да ставам рано), а и тези десет минути зашо не си ги оправих,  когато забелязах че са назад. Все пак спрях потока от самоупреци и бях в латентно изнервено състояние, на което не му се дава да изкочи. Мина ми през ума „Какво ще правя ако изпусна полета”, но се спрях с поущрителното: „Всичко ще е на ред, все пак ще има поне половин час преди излитането на самолета, ще има време да се оправя по някакъв начин и да се добера до полета.” И успях. Десет минути след обявеното време за check in гишетата си бяха отворени и обслужваха около 10-на бъдещи пътници. Олекна ми. Започна стандартната процедура и дори реших, че мога да се пробвам да си мина куфарът като ръчен багаж. Беше 11 килограма, и някой компании позволяват до 10, а хората на гишетата пък от своя страна си затварят очите за 1-2 килогама. Все пак за Lufthansa се оказа лимитът до 8 килограма ръчен багаж, така че не ми мина номера. Изготвяйки бордната карта, жената направи констатацията : „Ама вие летите на 28-ми”. Аз казах „Да?”- а си мислих: „Да този факт ми е известен, както и че днес е петък 28. Тя продължи:  „Но днес е 27-ми.” Аз премигах, премигах, взех си електронния билет и паспорта и гласно заключих, че съм голяма патица. Естествено избухнах в смях отдалечавайки се от гишето, защото успях да хвана полет, който е за мен, ама утре, а беше днес.

Беше ме срам да се поява на спирката на автобуса, там е и стоянката на такситата и не исках шофьорът, който толкова самоотвержено и много внимателно ме закара до летището, да не ме види. Достатъчно ми беше, че една жена щеше да се върне с анегнотичен разказ от работния си ден от типа „Чакай да ти кажа днес какво се случи. Та идва едно момиче на гишето и познай….” Та седнах си кротко в зоната за посрещачи, тихо и спокойно място около 7 без 5 и всех да си работа на компютъра. По няко време реших, че е крайно време да се махна от летището и видях, че все пак на спирката има и рейс. Та позабързах се за там и естествено с приближаването ми към спирката рейсът тръгна. Викам, си: „Е. нищо може и да е бързал човека, кой го знае колко е стоял преди това”. Та поседях си малко, почетох книжка и след 15 мин.  дойде другият рейс. Времето е чудесно и беше приятно чакане, викам си:  „Е, супер”. Той обаче не дойде до спирката, а се ската преди нея и по стар български шофьорски обичай не даваше на никой пътник да припари до рейса. След около няколко минути (3-5) дойде до спирката и си отвори вратите. Ние бяхме общо три жени на спитката, та те и двете имаха някакъв минимален багаж и си се качиха бързо, аз обаче трябваше да прибера книгата в дамската чанта, да сложа раницата на гърба, да си сложа якето под мишница и да взема куфара, множество от операции, отнели ми не повече от максимум двайсет секунди. След тези мъчителни двайсет секунди чакане, нервната система на шофьорът не издържа, дочака ме да се приближа до вратите и потегли с мръстна газ. Раздразних се и се запитах „Що за хора са това?” Не видях номера , но погледнах поне в колко часът рейсът беше това. Ще пиша възмутено писмо на „Центъра за градска мобилност” или там както се води софийския градски транспорт. Разбирам, че е имал нужда от почивка и усамотение, за шофьора говоря, ама бива ли да не остави и минутка (астрономическа, не в смисълът на много кратък момент =ей сега) за да се качат пътниците. Айде, аз си ги знам що за мутанти са шофьорите (има и много свестни, ама несвестните са в пъти по-несвестни от средностатистическата несвястност) ама чужденците дошли на посешение в милата ни Татковина, те само как са посрещани от самото си кацане, ей това по ме терзае. Както заключи една приятелка „Има нещо лошо в нас” (обобщено за българската народопсихология). Извод,  който и аз си направих малко преди тя да сподели тази си констатация, самоанализирайки собствената си реакция (моята)на гледката на едно по-пълно момиче с прилепнал клин. Казах си „Тая дебелана, пък…” и после си помислих, защо пък съм толкова злобна, какво като е дебела и т.н.

Та така.

Следете си календарите, не вярвайте на настройките на телефона си, особенно ако сте ги правили в бързината. Може да се спечели така един ден, ама може и да отидете един ден след полета си, или някое друго важано за вас събитие.

 

short trip

12 Aug

Този път направо профучах през Карадере. Мъчно ми е че, беше за ден само, но пък беше хубаво, както винаги. От петък вечерта до неделя преживях: 2 бури, 6 стопаджии, 1 Фет бой слим, 1 Слънчев бряг, 1 Какао бийч, 2 глинени бани, около 6 гейма волейбол, 2 мидени салати, 1 карагьоз, 1 рибена  чорба, 1 шкембе чорба, 1 танчушко-стриномаринен ориз (вкусен много), 5-6 морски бани, две обявления за бъдещо майчинство и многобройни такива за хомосексуалност, и едно Карадере. Сега се зачудих защо пък се казва Карадере и какво му е черното?

Бройката на стопаджиите е внушителна, като се има в предвид, че по принцип със сестра ми не качваме. Тя реши да направи жест към приятелите ми, които обикалят с раници по пътищата и обикновено нещата им се закучват, та от Пловдив качи две момчета: Пламен и Явор. В последствия се оказаха ъндърграунд диджейчета от София (едното май беше от Силистра). Та те ни черпеха с много вкусни силистренски домашни банички и едно леко газирано силистренско домашно Розе, което доста ми се услади. И както казва в писмата си до Смехурко Патилан, в смях и закачки пътят ни до Слънчев бряг мина. И те пътуваха за концерта на тънкото дебело момче, та имаха късмет с почти директен стоп (и две момичета, които да ги вземат). Късметлии, ей. Това си били пожелали докато чакали. Че и после покрай нас намериха и по-евтини билети.

Озоваването ми в Слънчев бряг в пика на щматкащи се туристи по неговите улици предизвика странна загуба на ориентация. Мозъкът ми изключи и имах усещането, че не съм в България. Забавните неща, които забелязах там са: говорещ кош за боклук и улични лампи със слънчеви батерии.  За Дебелото момче, ко да кажа. Ако имаше 2 пъти по-малко хора и бях спала повече предишния ден, щях да съм още по-доволна. Сега просто бях много доволна, не толкова заради гениалността на по-горе споменатия, който пускаше добра, но посредствена музика, но заради всичко като цяло. Атмосферата, хората, мястото, ефекти, качество на звука. Звукът за клуб баш на плажа и сцената ориентирана в посока на морето си беше повече от добър.

Нетърпението ми на сутринта да съм вече далеч от цивилизацията и спокойно да се пличкам в морето на Карадере, изби в лека раздразнителност, но никой не е съвършен. Шокирах се от 3-но повечето хора, а и 2-рата двойка стопаджии ме изнервиха още малко. Двама миришещи хипарливи, неориентирани и неадекватни елемента, които аз в пристъп на всемирна обич и любов реших да вземем, заради прегарящото слънце и спомените колко е неприятно да се върви по пътя за Карадере пеш в токова време. Пренаселеността на лагера Ни ме шокира и смути, но после всичко си тръгна в духът на мястото: без време, излишни нерви и с положителни емоции. Яд ме е само на делфините. По график трябваше да се появят на сутринта когато се събудя на Карадере. Те обаче дошли сутринта, когато започнах да пътувам към мястото, заради което и се разминахме. Така и не поправиха грешката си и яз останах само с нескритата си завист, че не успях да ги видя. Мисля да пусна в някой форум запитване: „Къде видяхте делфини тази година на морето? Колко често се появяваха на това място и по кое време?” Със събраната информация ще нашаря някоя карта (на Ицо джипиеса ще е полезен) и ще тръгна или тази или другата година „на лов” за делфини. Явно разчитането на случайността не е добър вариант за евентуална наша среща.

„Програмата ми максимум” за един ден на Карадере: много море, разходка до скалите в посока Бяла, кална баня, сестра ми да види скалите, излежаване в хамак с изглед към морето, волейбол на плажа, да видя делфини; не беше тотално изпълнена, но това не е от значение, защото съм повече от доволна. От програмата само делфините и излежаване в хамак липсваха, но пък се появиха други неща да компенсират. Заменям липсващия хамах с невероятната история на Иван (на плажа), съчинена и представена с изумителна живост, патос, метафори и въображение граничещо с рамките на ненормалното. Много се смях. Защо никой няма запис от нея. (Моля пращайте записки, спомени и коментари). Делфините са незаменими и не подлежат на бартер с други емоции (Милен ще ме разбере,заради маниакалността му към рисовете), но тяхната липса беше успешно запълнено с наличието на много повече неща (вероятно и доста по-важни) като например усмихнати приятели и усетът за спокойствие и безвремие.

Волейболът се получи по-добре от по-смелите ми очаквания. Независимо от загубата, играта беше чудесна, хората всели, сервисите ми учудващо успеваеми и въобще наличието на троянски кон в другия отбор правеше играта малко по-пеперлива, но без лоши чувства.

На тръгване от Карадере бях щастлива и уверена, че си заслужава да си там дори и за един ден. Със сестра ми си говорихме точно, че вече никакви стопаджии, защото и на двете не ни се занимаваше с други хора за на връщане (да, де поне до Бъргасс, защото след това и място нямаше да има). Но както по-късно установихме, квотата ни за стопаджии не е била изпълнена. На бензиностанцията след Бяла, точно както си миех прозорците на колата към мен се приближи рус младеж с карта в ръка да ме пита да ли говоря английски. Та в крайна сметка се оказа, че са двама германци, който имат амбицията да отидат на стоп до Инстамбул. Сестра ми реши да ги вземе до Бургас и ги оставихме на авто-жп гарата да си питат за автобуси. Май тяхното решение беше да тръгнат на юг  на стоп. Не ги знам да ли и не решиха да не послушат нашия съвет да не хващат стоп за Малко Търново и от там да влизат в Турция. Ако видите двама изнемощели германски младежи в Странджа, моля качете ги.

Като повечето пътувания, и това свършва с умора и желание да направиш само още едно нещо, да си легнеш в собственото легло и да заспиш.

 

кой казва, че кичът може да е само лош

10 Aug

или някой селекциите на номинирани от  МТV клипове  за 2010

Съвсем “лекинко” кичозно и в първия момент забавно. После ти става малко скучно да го гледаш, но това не значи, че не ме зарадва.

http://www.dailymotion.com/video/xaqlrw

Gorillaz  отново с добро попадение. Малко мудничъk  ноже да се стори в началото си клипът, но слушайки парчето е добре да се догледа до края.

http://www.dailymotion.com/video/xcsqy1