RSS
 

То бива, то може, ама чак пък толква

27 Aug

Денят ми започна рано в 5 и нещо (та не предавам излишен драматизъм беше си 6 без 15). Телефонът/Часовникът ми беше с 10 мин назад, факт който осъзнах вече, когато закъснявах за самолетния си полет. Шофьорът на таксито караше доста бавно, за човек който се опитваше да ме закара бързо. Веднъж само вдигна до 80км/ч. Знам до колко е допустимата скорост в населено мясти, но като бързаш –бързаш. Естествено светофарите се бяха наговорили: всичко до един бяха в червено (това си е забавяне с между 5 и 10 минути). Аз запазих спокойствие и се въздържах от самообвинения за моята глупости и за това как би трябвало да си навия часовника поне половин час по-рано (зная си, че ми е трудно да ставам рано), а и тези десет минути зашо не си ги оправих,  когато забелязах че са назад. Все пак спрях потока от самоупреци и бях в латентно изнервено състояние, на което не му се дава да изкочи. Мина ми през ума „Какво ще правя ако изпусна полета”, но се спрях с поущрителното: „Всичко ще е на ред, все пак ще има поне половин час преди излитането на самолета, ще има време да се оправя по някакъв начин и да се добера до полета.” И успях. Десет минути след обявеното време за check in гишетата си бяха отворени и обслужваха около 10-на бъдещи пътници. Олекна ми. Започна стандартната процедура и дори реших, че мога да се пробвам да си мина куфарът като ръчен багаж. Беше 11 килограма, и някой компании позволяват до 10, а хората на гишетата пък от своя страна си затварят очите за 1-2 килогама. Все пак за Lufthansa се оказа лимитът до 8 килограма ръчен багаж, така че не ми мина номера. Изготвяйки бордната карта, жената направи констатацията : „Ама вие летите на 28-ми”. Аз казах „Да?”- а си мислих: „Да този факт ми е известен, както и че днес е петък 28. Тя продължи:  „Но днес е 27-ми.” Аз премигах, премигах, взех си електронния билет и паспорта и гласно заключих, че съм голяма патица. Естествено избухнах в смях отдалечавайки се от гишето, защото успях да хвана полет, който е за мен, ама утре, а беше днес.

Беше ме срам да се поява на спирката на автобуса, там е и стоянката на такситата и не исках шофьорът, който толкова самоотвержено и много внимателно ме закара до летището, да не ме види. Достатъчно ми беше, че една жена щеше да се върне с анегнотичен разказ от работния си ден от типа „Чакай да ти кажа днес какво се случи. Та идва едно момиче на гишето и познай….” Та седнах си кротко в зоната за посрещачи, тихо и спокойно място около 7 без 5 и всех да си работа на компютъра. По няко време реших, че е крайно време да се махна от летището и видях, че все пак на спирката има и рейс. Та позабързах се за там и естествено с приближаването ми към спирката рейсът тръгна. Викам, си: „Е. нищо може и да е бързал човека, кой го знае колко е стоял преди това”. Та поседях си малко, почетох книжка и след 15 мин.  дойде другият рейс. Времето е чудесно и беше приятно чакане, викам си:  „Е, супер”. Той обаче не дойде до спирката, а се ската преди нея и по стар български шофьорски обичай не даваше на никой пътник да припари до рейса. След около няколко минути (3-5) дойде до спирката и си отвори вратите. Ние бяхме общо три жени на спитката, та те и двете имаха някакъв минимален багаж и си се качиха бързо, аз обаче трябваше да прибера книгата в дамската чанта, да сложа раницата на гърба, да си сложа якето под мишница и да взема куфара, множество от операции, отнели ми не повече от максимум двайсет секунди. След тези мъчителни двайсет секунди чакане, нервната система на шофьорът не издържа, дочака ме да се приближа до вратите и потегли с мръстна газ. Раздразних се и се запитах „Що за хора са това?” Не видях номера , но погледнах поне в колко часът рейсът беше това. Ще пиша възмутено писмо на „Центъра за градска мобилност” или там както се води софийския градски транспорт. Разбирам, че е имал нужда от почивка и усамотение, за шофьора говоря, ама бива ли да не остави и минутка (астрономическа, не в смисълът на много кратък момент =ей сега) за да се качат пътниците. Айде, аз си ги знам що за мутанти са шофьорите (има и много свестни, ама несвестните са в пъти по-несвестни от средностатистическата несвястност) ама чужденците дошли на посешение в милата ни Татковина, те само как са посрещани от самото си кацане, ей това по ме терзае. Както заключи една приятелка „Има нещо лошо в нас” (обобщено за българската народопсихология). Извод,  който и аз си направих малко преди тя да сподели тази си констатация, самоанализирайки собствената си реакция (моята)на гледката на едно по-пълно момиче с прилепнал клин. Казах си „Тая дебелана, пък…” и после си помислих, защо пък съм толкова злобна, какво като е дебела и т.н.

Та така.

Следете си календарите, не вярвайте на настройките на телефона си, особенно ако сте ги правили в бързината. Може да се спечели така един ден, ама може и да отидете един ден след полета си, или някое друго важано за вас събитие.

 

Leave a Reply

 

 
  1. Dina

    August 27, 2010 at 12:47 pm

    Eли, аз съм категорична, че ако имаше физическа възможност да си забравиш или загубиш главата, тя в момента щеше да се търкаля самотно я на летището във Франкфурт, я някъде по-далече.
    :) ))

     
  2. Стрида

    August 27, 2010 at 1:41 pm

    Карай, здраве да е :) Все пак по-добре ден по-рано, отколкото ден по-късно :)

     
  3. hypno

    August 27, 2010 at 2:00 pm

    а, не не се кося въобще. и утре е ден :)