RSS
 

Ея разнася пици в Щатите

16 Nov

Не на шега някой хора привличат други хора, а те двамата провличат разни странни случки около себе си. Сега не ви трябва да знаете всичко за Ея, но  за странните проявления на хумур на съдбата си струва да научавате повече. На шега или на истина тя се намираше в Сиатъл със стар приятел  от гимназията. Ако някой тогава и беше казал, че някога ще прекара два дена с него и то нейде далече, далече, тя щеше да онемее от почуда и неверие, но и леко да се изчерви.

Той щеше да пуска музика в клубчето към една пицария, която се държеше от българи. Някога беше разнасял пици там, но сега се опитваше да се занимава с това което наистина обичаше и искаше да прави- музика. Хубаво е да виждаш как някой въпреки всичко се опитва да постигне мечтите си и се надяваш това наистина да стане, не само защото ти пука за него, а и защото хубавите неща трябва да се случват.  Ея не се беше забъркала в края на тази приказка, но беше щастлива да бъде едва в нейното начало. Разходиха се из Кепитъл Хил (където беше и клубчето), който би трябвало да е шарено и цветно място с много клубове, гейове, травестити и въобще шарени и нестандартни хора….но явно не и в неделя следобед.

Минаха през клубчето към пицарията, за да си остави той нещата и тя се учуди, че местенцето беше доста приятно. Малко, уютно, само за частни партита. После се разходиха още малко и се подготвиха за партито. Когато се върнаха в пицарията, светът вече имаше съвсем други измерения.  Шефът на пицарията, българин около 45 години започна да се бъзика. Беше забавен и остроумен пич. Явно наличният персонал от разносвачи на пици беше недостатъчен. На един монитор излизаха поръчките, кой ги е поел, колко чакат някой да ги вземе и колко време осатва от обявените „до 40 минути” за доставка. Не е като да не светиха няколко заявки, които от 20 минути вече бяха на изчакване някой да ги поеме. Та шевчето взе да агитира моят приятел да „метне няколко пици. Какво толкова…” Толковата е, че книжката му е взета и реално ако го хванат влиза в затвора. Е, пък сега „яваш-яваш на аварийки” и щял да занесе пиците. В крайна сметка се разбраха шефът да го закара до адреса, който  екс-разносвачът на пици-сегашен диджей ще му каже къде се намира точно. Та сделката беше: шефът кара, приятелят ми го насочва на къде, носи пицата и взема бакшишът. А, аз трябваше да ”поразгледам града.” Добре…защо пък да не поразгледам малко Сиатъл. Минаваме през кухнята (винаги интересно място от едно заведение за хранене), излизаме през този заден вход и отиваме да вземем колата. Насочихме се не към кола, а към нещо огромно. Би трябвало да се води джип, но реално е един път и половина, два по-голямо от нормален джип…чудовище. Вярно самият разговор с шефът си беше абсурден и забавен, но колата му отговаряше на неговата българска байганьовска душа. Тя говореше: „Аз съм сравнително успял емигрант в Щатите и всеки трябва да го види. Имам си чудовище и съм недосегаем.” Колата не изглежда толкова огромна отвътре, но се чувстваш все едно се возиш на рейс и гледаш всички от доста високо. Да се качиш в колата си е мини-фитнес…с леко набиране и оттласкване нагоре и катерене до доста на високо разположените врати. След това физическо усилие нямаш нищо против да се излегнеш в кожения салон, който обещава комфорт. Това обещание обаче е измамно. Това животно друса доста. По улиците с голям наклон на хълмистия Сиатъл въобще не е за предпочитане. Някак си наклонът ти изглежда още по-голям и имаш чувството, че ще се изхлузиш. Не мога да отрича, че е високо проходим…Покачването на всякакви високи бордюри не е проблем. Блъскането на случайни минувачи сигурно почти не се усеща…Та с това нещо разнесохме 2 пици. И двата адреса бяха на максимум 4 блока от пицарията, а той имаше GPS. Не мисля, че наистина му трябваше някой, за да намери и сам адресите, но вероятно не искаше да му се налага той самият- шефът на пицарията да го играе delivery boy. Вторият адрес беше някакъв хотел, то той се изтипоса пред самият хотел и паркира чудовището си там. Естествено охраната и пиколото се изстреляха веднага да видят какво по дяволите става. Вратата на джипа се отвори и около метър и половина над тях се показа наложилият се на трудния американски пицарско-ресторантьорски пазар българин от Пазарджик. С твърд и решителен глас произнесе само две думи: “Delivery, delivery” и те смаяни си се прибраха в хотела без да чуят продължението на български „Ха, …(мили думи за американците) да видят те как българите доставят пици в Америка.”

Та така, добре е да гледаш абсурдите от смешната им страна и за една вечер да си момичето до DJ-eя (дори и нещата да не са такива каквито изглеждат).

 

Tags: , , , , ,

Leave a Reply