RSS
 

short trip

12 Aug

Този път направо профучах през Карадере. Мъчно ми е че, беше за ден само, но пък беше хубаво, както винаги. От петък вечерта до неделя преживях: 2 бури, 6 стопаджии, 1 Фет бой слим, 1 Слънчев бряг, 1 Какао бийч, 2 глинени бани, около 6 гейма волейбол, 2 мидени салати, 1 карагьоз, 1 рибена  чорба, 1 шкембе чорба, 1 танчушко-стриномаринен ориз (вкусен много), 5-6 морски бани, две обявления за бъдещо майчинство и многобройни такива за хомосексуалност, и едно Карадере. Сега се зачудих защо пък се казва Карадере и какво му е черното?

Бройката на стопаджиите е внушителна, като се има в предвид, че по принцип със сестра ми не качваме. Тя реши да направи жест към приятелите ми, които обикалят с раници по пътищата и обикновено нещата им се закучват, та от Пловдив качи две момчета: Пламен и Явор. В последствия се оказаха ъндърграунд диджейчета от София (едното май беше от Силистра). Та те ни черпеха с много вкусни силистренски домашни банички и едно леко газирано силистренско домашно Розе, което доста ми се услади. И както казва в писмата си до Смехурко Патилан, в смях и закачки пътят ни до Слънчев бряг мина. И те пътуваха за концерта на тънкото дебело момче, та имаха късмет с почти директен стоп (и две момичета, които да ги вземат). Късметлии, ей. Това си били пожелали докато чакали. Че и после покрай нас намериха и по-евтини билети.

Озоваването ми в Слънчев бряг в пика на щматкащи се туристи по неговите улици предизвика странна загуба на ориентация. Мозъкът ми изключи и имах усещането, че не съм в България. Забавните неща, които забелязах там са: говорещ кош за боклук и улични лампи със слънчеви батерии.  За Дебелото момче, ко да кажа. Ако имаше 2 пъти по-малко хора и бях спала повече предишния ден, щях да съм още по-доволна. Сега просто бях много доволна, не толкова заради гениалността на по-горе споменатия, който пускаше добра, но посредствена музика, но заради всичко като цяло. Атмосферата, хората, мястото, ефекти, качество на звука. Звукът за клуб баш на плажа и сцената ориентирана в посока на морето си беше повече от добър.

Нетърпението ми на сутринта да съм вече далеч от цивилизацията и спокойно да се пличкам в морето на Карадере, изби в лека раздразнителност, но никой не е съвършен. Шокирах се от 3-но повечето хора, а и 2-рата двойка стопаджии ме изнервиха още малко. Двама миришещи хипарливи, неориентирани и неадекватни елемента, които аз в пристъп на всемирна обич и любов реших да вземем, заради прегарящото слънце и спомените колко е неприятно да се върви по пътя за Карадере пеш в токова време. Пренаселеността на лагера Ни ме шокира и смути, но после всичко си тръгна в духът на мястото: без време, излишни нерви и с положителни емоции. Яд ме е само на делфините. По график трябваше да се появят на сутринта когато се събудя на Карадере. Те обаче дошли сутринта, когато започнах да пътувам към мястото, заради което и се разминахме. Така и не поправиха грешката си и яз останах само с нескритата си завист, че не успях да ги видя. Мисля да пусна в някой форум запитване: „Къде видяхте делфини тази година на морето? Колко често се появяваха на това място и по кое време?” Със събраната информация ще нашаря някоя карта (на Ицо джипиеса ще е полезен) и ще тръгна или тази или другата година „на лов” за делфини. Явно разчитането на случайността не е добър вариант за евентуална наша среща.

„Програмата ми максимум” за един ден на Карадере: много море, разходка до скалите в посока Бяла, кална баня, сестра ми да види скалите, излежаване в хамак с изглед към морето, волейбол на плажа, да видя делфини; не беше тотално изпълнена, но това не е от значение, защото съм повече от доволна. От програмата само делфините и излежаване в хамак липсваха, но пък се появиха други неща да компенсират. Заменям липсващия хамах с невероятната история на Иван (на плажа), съчинена и представена с изумителна живост, патос, метафори и въображение граничещо с рамките на ненормалното. Много се смях. Защо никой няма запис от нея. (Моля пращайте записки, спомени и коментари). Делфините са незаменими и не подлежат на бартер с други емоции (Милен ще ме разбере,заради маниакалността му към рисовете), но тяхната липса беше успешно запълнено с наличието на много повече неща (вероятно и доста по-важни) като например усмихнати приятели и усетът за спокойствие и безвремие.

Волейболът се получи по-добре от по-смелите ми очаквания. Независимо от загубата, играта беше чудесна, хората всели, сервисите ми учудващо успеваеми и въобще наличието на троянски кон в другия отбор правеше играта малко по-пеперлива, но без лоши чувства.

На тръгване от Карадере бях щастлива и уверена, че си заслужава да си там дори и за един ден. Със сестра ми си говорихме точно, че вече никакви стопаджии, защото и на двете не ни се занимаваше с други хора за на връщане (да, де поне до Бъргасс, защото след това и място нямаше да има). Но както по-късно установихме, квотата ни за стопаджии не е била изпълнена. На бензиностанцията след Бяла, точно както си миех прозорците на колата към мен се приближи рус младеж с карта в ръка да ме пита да ли говоря английски. Та в крайна сметка се оказа, че са двама германци, който имат амбицията да отидат на стоп до Инстамбул. Сестра ми реши да ги вземе до Бургас и ги оставихме на авто-жп гарата да си питат за автобуси. Май тяхното решение беше да тръгнат на юг  на стоп. Не ги знам да ли и не решиха да не послушат нашия съвет да не хващат стоп за Малко Търново и от там да влизат в Турция. Ако видите двама изнемощели германски младежи в Странджа, моля качете ги.

Като повечето пътувания, и това свършва с умора и желание да направиш само още едно нещо, да си легнеш в собственото легло и да заспиш.

 

Leave a Reply

 

 
  1. Dina

    August 13, 2010 at 11:18 am

    Със захлас изчетох този пътепис – много увлекателно, макар, че повечето от нещата и историите са ми познати

     
  2. hypno

    August 13, 2010 at 11:40 am

    :) ми само време да има, ще пиша още.

     
  3. Ицо

    August 15, 2010 at 5:12 pm

    Чудно нещо е Карадерето и кратките пътешествия с много разнообразни случки :) Ако и двете са съчетани става чудеснярско !

    Добре си го написала :)

     
  4. tan

    August 18, 2010 at 5:30 pm

    ели, страшна история:) приятно се е получило:)

     
  5. hypno

    August 18, 2010 at 11:54 pm

    :) да хубаво и интензивно, ама не знам защо делфините ми бягат.

     
  6. Стрида

    August 23, 2010 at 3:52 pm

    Дам, чудесно четиво, припомни ми айляшките дни под парещото слънце :) Искам и аз да чуя историята на Иван :)

     
  7. hypno

    August 23, 2010 at 11:57 pm

    Стрине-Марине, за съжалеие е невъзможно да се чуе тази история. Тя завинаги е изчезнала, или поне частично спомняна от разни групови съзнания. :( . Нейният същински облик, като такъв, остана в момента. За съжаление науката все още не е изобретила пътуване назад във времето. Не знам да ли индивидуална или групова хипноза ще даде някакъв резултат за връщането на думите към съзнанието.

     
  8. tan

    August 25, 2010 at 4:13 pm

    аз предлагам просто да закачим записващо устройство към иван. ще го активираме всеки път, когато има мастичка наоколо:)

     
  9. Ваничка

    August 26, 2010 at 8:37 pm

    Уххх, как ми се приходи ,само докато четях пътеписа ти! Направо да хващам стопа… :)
    Чудничко описание,много ми се нрави!

     
  10. hypno

    August 27, 2010 at 12:03 pm

    :) Ваня, не дей да чакаш. хващай раницата и си пожелай точно какъв стоп искаш.