RSS
 

Певтохори

18 Oct
 
No Comments

Posted in общи

 

Август

18 Oct
 
No Comments

Posted in общи

 

Инеада или Искате ли на плаж мили деца?!

28 Jul

Ъхъъ…така и се навих да отида до Турското черноморие (Karadeniz). Тръгнах с представата за необятни и пусти плажове, а се натресохме на курорт с цялата му прелест, пазари, мръсотия (повече от колкото можеш да си представиш) и независимо от това си тръгнахме с желанието за пак и с моментното усещане, че ни хареса… Трима Стрелци не е единственото обяснение, мястото е красиво по особен си начин, екзотично по друг и приятно по трети. В четвъртък се сформирахме малък боен отряд от трима доброволци да поемат изследователска мисия, включваща препичане по девствени плажове и разузнаване на İğneada (Инеада). В петък тръгнахме ударно…с бири в Конюшните на царя, забравяне на някой важни неща: моят паспорт и картата за магистралите в Турция (все пак се усетихме още в Пловдив) и по живо по здраво, заредени с кекс, гръцка мусака и „щастливо отгледани” домати потеглихме. Пътят не мина баш в смях и закачки заради нощното пътуване. От една страна ми се спеше много, а от друга исках да не оставям шофьорът да се справя сам. Положението стана доста необичайно в Турция. Колкото повече наближавахме Инеада и навлизахме в Странджа, толкова повече завоите, наклонът и странният ъгъл на пътя придаваха едно усещане за пълна неориентираност и каране едва ли не в нищото. Когато вече се разведиляваше, небето беше в червено, а музиката Massive attack (Teardrop) се изсипахме с облекчение в центъра на Инеада.

Морето беше там…но многото боклуци, спящите хора в коли или просто кой къде сварил ни смутиха и искрено отвратиха. С усещането, че нито минута не искаме да сме на такова място взехме да търсим края на селото, от където да поемем за пустите (както си мислихме плажове). Стигнахме до края на селото, където ни очакваше езеро, което се влива в морето, с лодки, щъркели, чапли, жаби- красиво по изгрев, ако  игнорираш отново  боклуците. В далечината  не се виждаше краят на пясъчната ивица, но път по който да мине кола нямаше. Решихме да пробваме през планината и да издирим път, който да слиза до крайбрежието. Вече минаваше 6 сутринта, батериите ни падаха осезаемо, но ние започнахме офроад пътешествие, следвайки табели водещи към някакви голю-голю….Интуитивно искахме това да означава плажове, но  ивицата не се показа и се озовавахме на черни пътища с големи дупки или просто пресечени от голяма река. Изтощени от издирване на път водещ до морето, взехме единственото разумно решение- да починем. Извадихме спалните чували и шалтетата и се изтегнахме на една полянка, сред почти лунен пейзаж. Аз бях събудена от останалите двама члена на екипажа, който пък на свой ред били притеснени от прииждащото голямо стадо от крави с тракащи хлопки. Не ми се ставаше защото много ми се спеше, но все пак се налагаше… беше едва осем. Взехме решение да не обикаляме сляпо из планината, а да се върнем до селото, да оставим колата на края му и да плажуваме на доста по-чистите плажове извън него. Искахме да видим и да ли има къде да опънем палатки там. Група от дървета в далечината изглеждаха удачни, но така и не ги проверихме преди свечеряване. Водата беше топла и изключително спокойна, но около 12 по обед, вече ни се искаше да избягаме от парещия пясък и слънцето. Отидохме към центъра, като по пътя попаднахме на големия седмичен пазар в събота. Богат, екзотичен и шумен. От плодове и зеленчуци, очила Гучи, дрехи и пиленца, до плазми. Отново се върнахме на централния площад, който беше вече много жив и изглеждаше някак по-чист. Паркчето преди плажа беше все така мръсно, а сенките на дърветата заети от различни по възраст и пол хора. Въоръжени с по една студена Efes и ние издебнахме една сянка и се шмугнахме там. Лениво наблюдавахме плажуващите- цветен колорит от дрехи и различна степен на религиозност и спазване на традициите. Плажното облекло на жените беше от къси панталонки и половинки бански, до шушлекови широки панталони, туника и шапка за косата.  Някой от мъжете се къпеха с тениски или потници. Много семейства (8-9 човека) също бяха заедно на плажа…под един чадър (с нормален размер). Втората ни бира беше съпроводена с току що изваден от фурната хляб и кокошка с малки пиленца бродещи около нас. После се поразходихме и видяхме доста интересни заведенийца около плажа. По пътя решихме да си разделим още един Efes, което последва още един и двата изконсумирани на сянка пред самия магазина, седейки на бордюра. Никой нищо не ни каза и не е имало странни погледи. Това ми хареса, независимо че поведението не ни беше много уместно за Турция никой не ни притесни. Единственият мъж измежду нас тримата прояви здрав разум и ни спря да вземем още една бира. Върнахме се на плажа, където бяхме зарязали чадъра и кърпите си и те си бяха непокътнати. В сенките на дърветата имаше разпънати палатки и микробучсета, които бяха на турски семейства устройващи си пикник през почивните дни…доста колоритна гледка. Случайно намерихме тръгващи си турци и заехме тяхното място под сянката с нашата палатка. Около нас се носеше миризма на скара и лека турска музика. Около палатката подскачаха значително количество жаби, а небето беше пълно със звезди.

Вторият и последен ден започна с бира и вълни. По обед събрахме багажа, накупихме си хубав турски хляб и гевречета. Пийнахме турски чай и кафе в едно много приятно семейно кафе-ресторант, където домакинята дори ни почерпи курабийки.

Така с неясно за мен доволство си тръгнахме от Инеада и нейните плажове. Не знам защо но, бих се върнала пак, за да намеря вече наистина пустите и надявам се чисти плажове.

Още един разказ тук

и снимки тук

 

x2

21 Jul

Учудващо за самата мен излязох два пъти след български филм с весело чувство и удовлетворение, не с патриотична гордост, а с едно усмихване, което се дължеше на радостта, че то е живо, че умее да се шегува и да изглежда освободено от клишетата на драматизма и претенциозните послания.

Самоиронията на „Мисия Лондон” не ми подейства добре, зад иначе уж вселия сюжет се четеше неудовлетворението, че си от една ориенталска сбъркана държава. Не ми беше забавно. Не казвам, че не е част от нас, но това не е всичко. Пародийността на филма беше това, което ми остана като акцент, макар в него да имаше и много добри неща- камера, повечето актьорска игра…сценарият на места.

Абсолютно целенасочено избягах и от новото българско кино със социални послания или опити за „справяне” с „противоречивото” ни минало. Не, благодаря. Достатъчно са бакиите на настоящето, за да се ровя в миналото. Приветствам новите прочети на социализма и опитът да се разбере това време, но все още съм скептична до колко ние и българското кино могат са се справят интелектуално и трезво с тази задача. Може да греша. Все някога ще видя излезлите в последно време филми, но за момента имам нужда от свежи, летни и забавни неща. Това получих от „Love.net” и „Лора от сутрин до вечер.” И двата много сполучливи в избягването от затворения комплекс на българщината и поставящи действието извън национални рамки без претенции за решаване на глобални проблеми. Пресъздаването на сега, без размахване на пръст и с егзистенциалната наслада от модерните пороци и противоречие, това е което ми хареса. И в двата филма визията е много добра. Особено в Лора, където липсата на истинско градиращо действие се компенсира с динамика и смесицата на  визуални средства (видео, фотография, анимация…). Не ми липсва нищо в този филм, а най-вече не ми липсват претенциите. Забавен и истински, до степен да е и малко документален за един активен градски човек. Това не е филм, за „разбирачи,” а за разпускане. Консумирай в добро настроение!!! (Миленита е сладурана, а пу за мен пощальонът-златар)

Love.net ме спечели с диалозите и изключително приятното чувство за хумор, деликатно вмъквано къде ли не, както с паралелните сюжети и цялостната визия на филма. Това беше и първият български филм (след златните времена на бг.киното), който гледах и ми хареса. Да съм честна, не вярвах сама, че български филм може да ме остави толкова доволна. Не е велик, но е добър, което след поредица разочарования („Полет с Русинант”…грррр, „Бунтът на L”- по-го биваше) ми дава надежда, че нещата ще се раздвижат и ще се правят повече филми, за да разпознават себе си някъде там и разбира се, за да се забавляват хората,  но без да затъпяват. И така, колкото повече, толкова повече.

 
1 Comment

Posted in филми

 

Едноооо по много пъти

18 Jul

След първият ми фестивал едното продължава да ме преследва

-първи Джулай за цялата ми житейска история се съчета с първо море за годината- на Карадере, където всичко в хубаво, времето няма значение, а спокойствието, безгрижието и релаксът са константа. Може да има много по-красиви места (макар, че и Дерето си е чудно), но заредеността на това място със спомени, и цялостното му въздействие, каращо те да се изключиш, са завладяващи. Така, че дори и да е два през нощта, пътят да е станал на кал до колене, това не изглежда проблем, защото знаеш, че тук всичко е наред и не се учудваш, че шофьорът си подсвирква, докато маневрира сложно и почти на магия успява да преодолее всичко, без да затъне ни веднъж. Слънцето може и да беше срамежливо и да се показа, зад огромния облак приличащ на планина чак след 2 часа от изгрева си,  но това не беше  важно. Водата беше топла, чашите пълни, а бутилките скоро изпразнени. Всяка година мястото става все по-пълно с нови хора, който са го открили…а аз ставам все по-голям егоист и искам да остане неоткрито от още други.

- леконравността на лятото поднесе и кулинарни изненади, водещи до вкусването на за първи път от много време на нещо следако-кисело-солено, с пълна лъжица страст.

- For first time in a history, не заваляха мъже а се състоя жадуваната, бленуваната и отдавна чаканата Първа тридневна сватба в живота ми. Която си беше точно както ги описват в приказките: три дена яли, пили и се веселили. Айляк, безхаберие и нежелание (съчетано с невъзможност) да бъдеш нормален. Градиране на пороците до степен константа…Йони и Елена, благодаря за смелостта и лудостта да го направите…КМ, Йони и Льонка are the best!

Лудостта на тридневните гуляи откриват скрития Чък Норис във всеки един от нас, така и аз реших, че май мога да се пробвам да подкарам 200 килограмова Yamaha…Благодаря на лудостта на собственикът му, да ми даде тази възможност…и така за първи път карах мотор (да сме точни направих едно не голямо кръгче, суркайки крака отстрани, за да държа мотора изправен, и обърквайки газта със спирачката, което доведе, до падане на мотора и мен…и двамата сме добре:) все пак си се брои за каране). Чувството е страхотно и да си кажа нямах никаква идея как точно се случи, но усещането да сбъднеш една своя мечта си е много яко…Адриналинът от това да си на мотор, залезът да се случва, вятърът да те милва ме караха да се опиянявам от мигът.

Сбъдването на нещата, който мечтаеш да се случат не спряха с вълнуващото моторокаране, последвано от приятно моторовозене из КМ и малко офроад из близки коларски пътища.  Небето винаги ме е вълнувало с планетите си, звездите, цветовете, необятността и неразбираемостта си. За това исках да го видя през телескоп, нещо което до сега не ми се беше случвало. Благодарение на Спасчо видях кратерите на Луната, която в целия си блясък се беше издула до пълнолуние.

Чудесни още неща видях и преживях на КМ, но каквото е било там, там и си остава. А Вени и Ники, подкрепяни изцяло от кошмарен дъжд и градушка, пренесоха целия айляк от КМ в Пловдив, което направи една предрешена вечер, клоняща към банята, здравия сън и неконсумирането на алкохол, да си смени премяната. В смях и закачки отново забравихме къде сме, дрехите останаха снощните, а приятността на това да си с толкова чаровни хора те усмихва и то много. За протокола: Вени е the master of сандвичите. Идея си нямате колко са вкусни.

Както се вижда лятото ме е обхванало изцяло. Бризът е в умът ми, който все иска да айлякува…случките си се случват… дрехите са все по-малко, по-леки…а питиетата студени и в неограничен брой.

ихууу

 

Първият ми фестивал

06 Jul

Loop Elevation Festival Разлог, 2011

Колкото и да беше несигурно всичко свързано с посещението ми на първото (може да се окаже и единствено) издание на фестивала Loop Elevation все пак се случи (не така, както повечето присъстващи очакваха).

Всичко започна с едно ранно ставане и пътуване с прозявки. Трябваше да се стигне до Банско, да се настаним, да починем (евентуално), да намерим начин да се придвижим до Разлог и да си вземем билетите. Да, тръгнахме трима за фестивал, но все още без да имаме билети, а около тяхното получаване нещата бяха обвити малко в мъгла и доста телефонни разговори.

От опит знам, че най-лошото в подобни случаи са нервите и за това реших да съм спокойна, независимо какво се случва. Хотелчето ни се оказа по-далеч от колкото предполагах, на самия край на Банско, което си имаше и предимства (и да си кажа, макар да настоявах да сме на палатки…въобще не беше лоша идея да имаш удобно легло, топла вода и приятна атмосфера).

Както беше тръгнало от самото начало с вземането на решение да ли да се ходи на фестивла, многото уговорки как, с кого, за колко дена и т.н., така в несигурност и с колкото се може по малко напрежение си продължи всичко. Радвах се на идеята за безплатни маршрутки от Банско до фестивала, които тръгваха на много места и ключови хотели, но нещата не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Маршрутките или не минаваха, или прелитаха покрай нас…Трябваше да хванем предпоследната такава, но така и не се появи. Последната и нея я изпуснахме, защото прелетя и в крайна сметка по някаква магия от един хотел ни извикаха някаква маршрутка с 4 празни места, точно колкото ни бяха необходими.

Фестивалът…хора, жега, планини и музика. Билетите ни бяха все още на „около 30 километра от Разлог” и макар част от приятелите ни да бяха вече вътре, подгряващи или разхлаждащи с облаци…ние все още не можеше официално да стартираме фестивала. След почивка и разхлаждане с бири, дойде и нашият час. Влизането не беше кошмарно, имаше добра организация, а и потока от хора  се разпределяше добре. Получихме си гривните и попаднахме на огромния фестивален терен с множество барове, фен магазини, рекламни павилиончета, шарени хора и Музика…Еуфорията, слънцето, вятъра, хората и случващото се наоколо правят спомените ми смесени и малко размити, но усещането за едно ведро и изпълнено с усмивки и танци настроение се е запечатало дълбоко плюс няколко акцента: Stereo MC’s, Morcheeba, Parov Stelar и електронна музика.

Stereo MC’s – да съм честна, бях забравила, че вече съм им била на концерт и колко магнетично-танцувални и безкрайно вдигащи са. Беквокалистките са фурии, а Rob Birch си е създаден да подлудява тълпите. В 5 часа и нататък, хората вече не бяха просто „подгряти”, а направо екзалтирани от ставащото. Искаше ми се да бяха по-назад в програмата, за да може този дух и енергия, който носят да можеше да се разнесе с още по- голям трясък.

Morcheeba – застъпиха след тези приятни хора и задачата им беше лесна- да поддържат духът…и те го направиха по своя мелодичен магичен начин, водени от кадифена визия и глас. Съчетано с игнорирането на Golden Circle-а или там както организаторите бяха нарекли мястото пред сцената, запазено за разни „специални хора.” Накратко от групата призоваха хората да прескочат загражденията, за да бъдат пред тях, а не далече от тях. В началото всички се колебаеха. После поканата беше повторена, но вече добавяйки, че организаторите също били съгласни с подобни действия. Проблемът беше английския. Охранителите, облечени в портокалови на цвят блузки, така и не разбраха какво става. Групата призова да им се преведе на „момчетата в оранжево,” но погледнато реално това също нямаше да има ефект. В крайна сметка, без размирици и с много сияещи от нарушаването на статуквото на богопомазания кръг хора, пространството беше запълнено, а тълпата още повече заобича Морчиба.  Съчувствам на хората седящи си спокойно в кръга, но фестивалът си е фестивал и мисля, че там всички трябва да са равни. Ето публикацията в лицето-книга на профила на групата „VIP sections at the front of concerts make no sense. It spoils the vibe for the fans and for the band. Ask any act, they will say the same. That’s why I got folks to jump the fence at the Elevation Festival in Bulgaria yesterday. I give the middle finger to organisers who charge extra for the so called “Golden Circle.”Въпросния „middle finger” беше размахан и по друг повод, който за мен развали много от емоциите ми и благоговейния захлас от музиката на Морчиба. Вокалистката Skye забеляза момиче показващо среден пръст и призова не само всички да насочат този знак към провинилата се, но и самата тя раздаде завиден брой средни пръстчета, показвайки предназначението и мястото на всяко едно от тях. Защо, бе моме,…трябваше да спреш до масовата екзекуция, без и ти да си цапаш пръстчетата.

Hurts, поради нужда от почивка храна и намирането на по-приятни занимания (разбирай скачане под звуците на електронна музика) си останаха извън фестивалните ми усещания. Parov Stelar, като чийто фен не бих се причислила, ми станаха доста симпатични, но вече все повече ме влечеше към силни бийтове, разноцветни лазери и вибриращи колони. Краткия ми сблъсък с хип-хоп сцената, където задаваха екзистенциалния въпрос „Готови ли сте да убиваме малки деца?” (бел.ред. WTF?!) ме отказа напълно и завърших с потапяне в електронните звуци. DJ Стивън е велик.

Парти рейсът (бел.ред. тук авторът има в предвид градския транспорt извозващ хората от фестивала между Банско и Разлог) внесе още настроение и спомени и беше причина да се запознаем със „софийските тарикати” (бел.ред. рядко свестни и приятни софиянчета, и въобще хора) и да прекараме около час и половина пред магазин за хранителни стоки в обмен на думи, храна и алкохол.

Вторият фествивален ден, както всички вече знаем нямаше. То и нашите билети си бяха само за първия (и единствен), но се бяхме навили да се пробваме да влезнем и за втория. Вместо това опознахме Разлог и той ме спечели с чистотата, подредеността си, зеленината и ПАРКА. Последният е наистина разкошен и скучаещите, изтрезняващите и незнаещи какво друго да правят фестивални деятели го направиха в една приятна младежка среда.

В заключение с радост бих пробвала и Elevation 2012.

p.s. За момчето, което си пада по момчета биволи нищо няма да кажа освен, че ми липсваше, но и че си поскача прилично седмица по-късно в Румъния.

Който иска още снимки ТУК

 

love is all around 11.06.2011

17 Jun

За една единствена дата можех да съм на две сватби (на много обичани от мен хора), един концерт и защо не и на един рожден ден…но не може да си навсякъде, колкото и да ти се иска. Наистина в такива моменти бих оценила лесно и безболезнено пътуване из пространството, за да не изпускам нищо, което смятам за ценно. Все пак, колкото и да не ти се иска, избори трябва да се правят.

Аз избрах да отида в Русе на една очертаваща се приказна сватба и да пропусна, друга която щеше да е изпълнена с много повече приятели и вероятно по-весела. Знаех, че каквото и да избера все щеше да го има съжалението, че не съм и на другото място. Да си призная, не ми беше лесно, нито да избера, нито да не съм някъде, където искам да съм…макар да съм на друго място, на което също искам да съм. Както каза кумът на сватбата, на която бях: “Животът е един от най-сложните.”

Все пак, въпреки моето лично отношение, че сватбите са мероприятие лишено от смисъл, беше хубаво да съм на една от тях и с радост бих била и на другата. Близостта с хората, които се женят и тяхната любов помежду им, придава една необяснима енергия на подобно мероприятие (отново прави изборът на коя сватба да съм ужасно труден).

Клавдия и Виктор бяха избрали наистина вълшебно място- с много вода (Дунав, ама на самия му бряг) и природа, времето беше с много дъжд, а хората бяха шарени и нестандартни, оркестърът беше джазов, DJ-ят сватбарски (и за роднините трябва да има нещо); хотелът ми се казваше “Релакс” и букетите по масите бяха от полски цветя в бурканчета от мезето на бабата на младоженеца. Да си призная, просълзих се няколко пъти, защото младоженците казаха някой изключително мили думи относно ценността на гостите и тяхната значимост и други много трогателни неща. А и те двамата излъчваха любов, което също си е сантиментално (поне за мен).

И така любов да има , а аз с нетърпение чакам част 2 от честванията по случай бракосъчетаването на Иван и Елена, която вече за нищо друго няма да изпусна.

п.с. някак си ми се иска да го пусна

п.с. 2 и това и това :)

YouTube Preview Image
 

тик-так

05 Jun

Времето е променливо, непостоянно и неустоичиво, както и тялото.

От магията на една часовникарска работилници, през един чудесен и хубав ден, най-накрая може да се озовеш в спешно отделение, а след това и да лежиш в болница. И причината да бъде преумора. Защо тази преумора се проявява точно в един прекрасен ден, лишен от всякакви проблеми? И защо болниците са толкова неприятни. Имаш чувството, че си в затвор, информацията е на неразбереаем за теб език, а и сили нямаш да спориш.

А и какво трябва да ти е поведението на „болен” да се самонаблюдаваш самоописваш и да бъдеш коментиран от всевъзможни хора. Всички да са по-информирани за „чарковете” ти от самия теб, защото могат да разчитат изследвания.  А и пред „близките” си как трябва да се представяш- храбър, уплашен, неуверен, изтерзан, измъчен, герой…Като много или като малко болен- за да се грижат за теб или да те оставят на „спокойствие”. На кого трябва да „разтръбиш,” че не си баш във върхова форма. А и какво, ако всички, на които си споделил, в голямата си част реагират според теб неадекватно и никой от тях не схваща наистина за какво става дума, а и ти не искаш да ги плашиш защото не си баш много зле. Трябва ли да им се сърдиш или да упрекваш себе си, че това е твоят избор на приятели. В крайна сметка майната му, щом все пак не си много зле, но ти оставя една горчивина.

Не разбирам болестта защото не съм наясно точно какво и как е станало с тялото ми, нито защо, нито като цяло какво, как и защо се случва и как трябва да се справяш с нея.

 

Северозападна България. Забележителности и интересности

26 May


Освен манастирите видяхме и пещерата Леденика разположена на няколко километра от Враца. Близостта в километри е подвеждаща, защото завоите и стръмния път водещ до нея забавят доста. По целия път има реликви от стар лифт, водещ в неизвестна за мен посока. Кози и неподържани беседки също са част от пейзажа. Скалните масиви по пътя изумяват с големината и формата си. Красив край! Пещерата също е уникална. Поляните наоколо са чисти и тучни. Хижа Леденика също изглежда добре поддържана. Може да се наложи да се изчака повече време, за да влезете в пещерата, защото обиколката е около час, а преди да излезе вече влязлата група не се пуска друга. Постоянната температура в пещерата е 7-8 градуса, но в преддверието и са по-променливи. Екскурзоводът каза, че през зимата стигат до минус 15-20, на което се дължат и красиви ледени висулки, които остават до късно през годината. Посещението на пещерата е изпълнено с неочаквани неща- провирания, изскачане и спускане на доста високи стълби, минаване над високи празни пространства и спускане по „мечи пързалки.” Към края на обиколката се стига до извор, в който си потапяш реката и си пожелаваш нещо.  Дъждът, който ни посрещна, образува не само малка река в самата пещера, но и предизвика спирането на тока по време на нашето пребиваване. Това предаде още по-занимателен ефект на посещението. Определено си заслужава да пропътуваш половин България, за да видиш не само пещерата, но и целия край.  

Други  интересни и не толкова популярни места на които попаднхме бяха: с. Лакатник, гара Лакатник и Своге.

Лакатник запомних с изобилието на люляци, които ухаеха силно, малкото жребче, което препускаше с все сила около майка си, безумните превозни средства и липсата на хора, но момчето с тениска на Раймщайн и техният тур от 2010.

Гара Лакатник: водопад до крайпътен ресторант. Пещерата Темната дупка, която наистина е темна и е дупка. Без стабилна подготовка и осветление може да се види само входът и да се усетят галериите и. В района на пещерата  има чудесни пътеки и скали, които си заслужават поне час обиколка. Ние намерихме чудесно място на самият връх на едни скали, от което помързелувахме и гледахме Искър, Врачанските скали, преминаващите влакове, губещи се в скалите. За да влезнем и излезнем от гара Лакатник преминахме през два стари въжени моста, а Искър отдолу се пенеше.

Своге има интересна подредба на административни и градски сгради. Гарата е на самият площад, на който централно място имат Културния дом и библиотеката. Общината и Общинския съд (най-луксозната сграда в Своге) са „скрити” по-навътре в града. Централните улици са пазарски и носят много от духът на комунизма. Табеленият туризъм тук е много удачен. С повече наблюдателност ще се натъкнете на позабравени надписи от времето преди 1989.

 

Северозападна България. Манастири

26 May


След Вършец и неговата зеленина продължихме към Клисурския манастир. Не очаквах да е толкова голям и уреден. До някъде ме очарова, но също и редът, туристите и цялата подреденост и табелите навсякъде стимулиращи доброто държание на посетителите, ми подейства малко полицейско. Богатито, което свещеникът паркира на паркинга на манастира, ме накара да се позамисля за вярата и има ли тя почви у нас. Все пак манастирът и местността си заслужават. Луксозните коли и сергиите пред него не толкова, но това не ми попречи да купя именно от там подарък за племенника ми- пластмасов меч, с който можеха да се правят мнооого и големи балони. Звучи повече от кичозно, но всъщност си е забавен подарък.

На следващия ден посетихме и Черепишкият манастир. Той ми изглеждаше по-стар, не толкова уреден и богат, но някак по-спокоен и омиротворяващ. Имат и музейна експозиция, част от която е посветена на Вазов. Къщата с експозицията има страхотна веранда, на която непременно трябва да се отделят няколко минути, да се поседне и да се насладиш на Искъра и планините. Има „скрита къща” до която водят няколко десетки стъпала. Тя има своята история (посветена на излекуването на бейска дъщеря, който в знак на благодарност я построил), но също и архитектурни специфики. Най ме впечатли, че скали стърчаха в самата къща. За разлика от свещеника на Клисурския манастир тук неговият колега не ни впечатли с вкусът си към скъпи коли, а с топлина и вяра. Не знам какво се прави в църква и какви трябва да са порядките на „духовните ” служители, но този определено би могъл да накара някого да повярва и да желае да посещава храмът. Без да иска пари ни помаза и благослови, разказа ни как е правилно да се поздравява след великден до Спасов ден, а именно на „Христос воСкресе” да се отговори „ВоистиНУ Воскресе.” Някак топло и спокойно ми подейства този човек, а църквата към манастира претижава уникални стенописи и църковен инвентар от няколко века 16, 18, 19… Разбрах, че големите столове като кресла в църквата се казват трон, на който Христос тайно присъствал на богослужението. Иначе определени висши духовници също можели да сядат на него при посещение на храма. Религията е нещо неразбираемо…или вярваш или не, рационалното трябва да се загърби.